fragments; teenfic

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

„Един ден на Марсилия.."

Един ден ние няма да сме заедно. Аз няма да я прегръщам и тя няма да ми сготви спагети „Болонезе". Няма да седим на терасата и няма да си говорим за това колко съм 'изкуство'. Няма да и се усмихна, вероятно ще я подмина. Няма да съм до нея в най-тежките и моменти. И ще съм вятъра в косите и, когато се разхожда сам самичка в пустоща между времената на 'преди' и 'сега'. Ще ме търси между двете. Ще ме търси между 'щастието' и 'нещастието'. И аз ще съм всичко, което няма и всичко, от което се нуждае. Ще съм все още първата и мисъл, когато става в осем и половина сутринта. Най-вероятно ще ми пише, но аз ще съм оставил телефона си под възглавницата при всичките ми сълзи. Ще си купи нова книга и ще си каже, че главният герой прилича на мен. Ще прочете книгата и ще я сложи на рафта при всички други книги, в който търси мен. Ще слуша тъжни песни и ще мисли, че са писани точно за нея. Ще и напомнят на мен и липсата на моето отсъствие. Ще и липсвам. Задушаващо и тежко. Ще и се иска да си посегне, а аз ще пия черен чай в някое кафе, мислейки си за всичко друго, но не и за нея. Ще боли. Но не и мен. И ще е сама заедно с чувството за топлите ми устни по челото и. Но мен няма да ме има.

Аделайд течеше във вените ми, а ми се щеше да ги изтръгна и да спра да дишам. Да си изтръгна сърцето преди тя да го е взела с всичките мечти, които и се искат да са реалност.

Един ден ние няма да сме заедно. Тя няма да ме издърпа от водата, която ме дави и аз няма да я издърпам от мислите, които я погубват бавно. Няма да се качим в един и същи автобус. Тя ще си остане на третата спирка, а аз ще продължа пътя си напред. Ще дам бялата ми котка в приют, а тя ще запази своята. Няма да и подаря роза и няма да имаме следваща първа, втора или десета целувка. И може би никога няма да усети пръстите, докосвайки душата и, свирейки на пиано. Няма да се престоря на нейно гадже, нито фалшиво, нито истинско. Няма да бъда никой. Ще бъда спомен в човек и обратното. Няма да ядем палачинки заедно и тя няма да ми се мръщи, че обичам мед. И тогава щеше да разбере, че не съм добро момче. Ще я нараня много по-лошо от колкото Майкъл би. Ще я целувам преди всичко да се обърка и ще слушам всичко, което иска да ми каже. Ще я обичам, но за малко преди да взема душата и заедно с разбитите части на замръзналото и сърце.

Ще пия чая си сам и вместо в кафе, ще бъда на терасата ми. Няма да съм в Париж и вече няма да виждам Сена. Няма да заключвам обещания в катинари и вече няма да се вслушвам в романтични песни за неизживяна любов. Ще бъда празен. Като бяло платно. Непокътнат и забравен в някой стар шкаф. Никой няма да се сеща за мен, защото вече няма да съм Габриел Ромео. Ще страдам от безсъние и нощем вместо в леглото, отново ще съм на терасата ми. Ще е пет или четири сутринта и от време на време ще има коли. Лампите ще светват мъждиво, а улиците ще са тихи. Тъмнината ще се е спуснала в града до четири и половина, ала в пет вече слънцето с последни сили ще изгрява. Ще е мъчно как нощта дава последния си дъх на деня, за да живее отново.