fragments; teenfic

ШЕСТА ГЛАВА

„Може би някога ще разберем"

Деня бе към края си. Оставаха му няколко минути преди да издъхне, за да даде живот на нощта.

Никога не съм виждал смъртта като нещо красиво, но ето, че съм се бил лъгал за пореден път. Бе много повече от красива. Тя бе край на един живот, но и негово начало за нов. Тя бе края на неговото начало. Такава бе любовта между деня и нощта – смъртоносна. И все пак любов.

Слънцето залязваше, но все още имаше признак на живот, макар и угасващ. Облаците чезнеха, гледайки безучастно над града. Кърваво червено се разтичаше по небето, избледнявайки и смесвайки се с портокалово оранжево и бледожълто. Всичките им нюанси се преплитаха в артистична картина, нарисувана от творец, създадена от болка, превърната в изкуство.

И си мислех.. Как може любовта да не бъде красива? Та нали тя е началото, тя е и края. Началото е сладко, защото е оплетено в лъжи, изтъкано от фалшива обич. Краят е горчив, защото е истински. Без лъжи, без измами. Просто истински.

Странно как хората винаги искат да се върнат в началото, където са живели в една краткотрайна лъжа и все още отхвърлят края, който им е отворил очите.

Любовта води към болка. Болката води до изкуство. Изкуството те завежда измежду разбитите части на сърцето, което мислиш, че все още имаш.

Така мислех и аз. Че имам сърце? Но какво ти сърце щом отдавна е разбито? Разбито от неосъществени мечти. Разбито от хората, които обличах в доверие. Разбито от очакванията, които имах. Разбито от всички онези неща, които ме спираха да живея. Не, не да съществувам. Да седя и да очаквам. Да се търся. Не. Живота не беше такъв. Не бе такъв неговия смисъл. Живота не бе, за да следваш нечии път, а да създадеш такъв. Животът не бе, за да се намериш, а за да се създадеш.

Хората казват, че ти си книгите, които четеш. Музиката, която слушаш. И хората, с които общуваш. И че трябва внимателно да ги подбираш. Така е и с живота. Ти си танца, а живота танцьорът. Ти си книгата, а живота е читателят. Ти си музиката, а живота е слушателят. Ти си живота и той те изживява.

- Красиво е, нали? Жалко, че е края. – познавах този глас, а и можех да усетя аромата и.

- Никога не е – казах, поставяйки цигара между устните си.

- Не вярваш в нещо като край, така ли? – попита ме тя вече до мен.