fragments; teenfic

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

"Комоцио, цветя от Люксембургската градина и чай"

Страданията започнаха – Чезаре Павезе

Аз

съм

разскъсан

на

парчета.

Плувния басейн.

Катриан.

Бях там на същото място, където тя ме научи да плувам. На същото място, където обичах за първи път. Но Катриан я нямаше. Нямаше я. И бях сам седнал на пейката срещу басейна.

Тишината бе единствената ми приятелка в този момент. И всичко, което ми даваше бе нищо, но на мен ми стигаше. Стигаше ми, защото не се нуждаех от нещо. Ето защо получавах нищо.

Мислите в главата ми ме разкъсваха на парчета. Водеха ме в миналото и ме съсипваха; унищожаваха.

И всичко, което можех да правя бе да водя вътрешен монолог в главата си.

Отпуснах се и облегнах глава, както тя искаше. Затворих очите си и се разпилях в спомени. Как ме караше да се усмихна онази вечер. Как накара сърцето в гръдния ми кош да бие отново в онази бутаница на третата спирка, когато слезе и аз останах с мислите, че няма да я видя отново. И как така и не поисках книгата си от теб. Оставих и нещо свое. И все пак това не бях аз. Не беше целия Габриел. Нещо в големите и сини очи ми подсказваше, че ще ме излъже. И все пак ми се стори прекрасно. Хареса ми. Да ме лъжат; да ме мамят. И да ме докосва с ръце, с които ще докосва някой друг след малко. А аз не исках много. Исках още малко минута време с нея. Да науча повече и тя да ми го разкаже. Да ми разкаже с коя мисъл си е легнала и с коя се е събудила. Да хване ръката ми и да я стисне силно. Да ме изслуша и да каже нещо, когато смята за нужно.

Искаше ми се никога да не я пусках.

Но аз не бях годен за любов. Прекалено повреден бях, за да обикна отново. Знаех, че нямаше да я нараня. Не и по начина, по който тя си мисли. Щях да я разкъсвам част по част докато изведнъж не заприлича на мен. И знаех, че ако в този момент и го кажех тя щеше да отговори, че вече е повредена. Но не бе точно така. Тя не знаеше всичко за мен по простата причина, че исках да и го спестя.

„Но ти я предупреди!"

Да, но тя бе достатъчно заблудена, че да ме иска повече. Защото такава бе Аделайд. Ходеше по тънък лед и се хвърляше сама от ръба, надявайки се да живее. Търсеше живот в отдавна мъртва душа. И ми бе жал, защото не заслужаваше да бъде така. Не трябваше да бъде.