fragments; teenfic

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

„Рози за майка ми"

Сутринта се събудих в леглото на Аделайд, която мърмореше нещо на сън. Усмихнах се. Спомних си за вчера, а след това хвърлих поглед към кашона с котките. Бяха обърнали кашона и се бореха и мяукаха, а гласчетата им бяха най-сладките, които някога бях чувал. И бяха толкова малки и пухкави.

Очите ми се разшириха щом усетих нещо космато да докосва крака ми. Отвих си и измежду белите завивки видях две малки бели котета, които си играеха с крака ми. Взех ги в шепите си и започнах да ги галя. Обърнах се към Аделайд и оставих едното коте на гърба и, а тя се размърда с нежелание да се събуди.

- Хайде, Аделайд – прошепнах, а тя се намръщи.

- Още пет минути, мамо – гласа и бе дрезгав, а челото и бе навъсено.

- Няма 'мамо', ставай – подканих я, а тя отвори очи, виждайки котетата.

- Нужно ли е да ставам?

- Имаме работа. Трябва да подарим останалите котенца – съобщих, а тя простена и се изправи бързо.

- Колко е часът?

- Десет и половина.

- Гладна съм – допълни.

- И аз – признах.

- Може да те заведа в любимото ми кафе – отбеляза Аделайд, а аз просто кимнах.

- Можем да подарим котетата и след това да ме заведеш? – споменах, а Аделайд отиде да се преоблече. След минута или две се върна в снежнобяла рокля, която я караше да изглежда още по-красива, а очите и да изпъкват в най-яркото синьо.

- Красива си – констатирах, а Аделайд само се усмихна, а след това наметна една кремава жилетка.

През това време аз реших да свърша малко полезна работа и събрах котенцата в кашона, а след това и предложих да оправим леглото. Оправихме го, взехме кашона и вече слизахме по стълбите. На вратата видяхме Закаел, който отново се намръщи щом ме видя.

„Какъв пък му е толкова проблема?"

Не разбирах омразата му, нито гнева. Вярвах, че двете са негативни емоции, които ни пречат в ежедневието да мислим нормално. Въпреки че имах свой период, в който имах сериозни проблеми с гнева. Но ако човек не опита няма да знае какво е. И винаги щом бях ядосан не мислех кое е правилно и кое не. И може би това правило важеше за всяко чувство.