fragments; teenfic

БОНУС ГЛАВА

„Някога имало едно момче"

Аз съм най-щастливият човек. Аз се смея най-силно от всички и аз разсмивам всички. Аз не съм тъжен. Не познавам тъгата и се смея на страхът. Никога не съм виждал болката и не съм усещал сълзи да се стичат по моето лице. Аз съм слънце. Светя за всички и се радвам от факта. Аз имам всичко и всичко има мен. Аз съм усмивката ти сутрин. Аз съм надеждата, която таиш в душата си. Аз съм любовта в сърцето ти. Аз не мисля; аз не чувствам. Аз просто съм.

Аз съм щастие.

Не.

Не.

Не.

Грабнах бутилката с уиски и я погледнах. Съдържанието бе наполовина.

Вече не съм щастие.

Болиболиболи.

Накарайгодаспре.

Изпих нова глътка, усещайки как алкохола парИ по гърлото ми. Усетих чувството и исках повече. Исках всичко.

Започнах наново.

Първа глътка.

Болката е около врата ми.

Втора глътка.

Болката докосва устните си по моите.

Трета глътка.

Болката ме вижда.

Четвърта глътка.

Душата ми е гола; уязвима.

Пета глътка.

Болката се изсмива в лицето ми коварно; злокобно.

Шеста глътка.

Болката впива пръсти в косите ми.

Седма глътка.

Затварям очите си.

Осма глътка.

Болката прокарва пръсти по гърдите ми.

Девета глътка.

Болката прошепна в ухото ми: „Ти си сам."

Десета глътка.

„Изпиваш алкохола, а аз изпивам теб. Бавно."

Единадесета глътка.

„И ние сме едно."

– Хей, човече! – изкара ме мъжки глас от транса ми. – Добре ли си? – В гласа му усетих тревога.

– Всичко е наред – излъгах.

А щом се обърнах видях Кайл. Косата му с цвят на дъб бе разрошена в различни посоки, небрежно. Веждите бяха свъсени, а топлите му кафяви очи ме гледаха от високо. Устните му бяха плътни и някак розови; леко разтворени, сякаш готов да каже нещо. Носеше тъмносиво кожено яке и скъсани дънки с тениска на някаква група, чието име не се виждаше добре от якето. Познавах това момче от цяла вечност. И всеки, който го познава би казал, че се е променил (към по-добро), ала всъщност той не бе. Най-накрая бе себе си. Във Франция бе за малко с приятелката си Изабел (а може би годеница, не знам).

– Преди и аз така казвах – призна. – Докато не срещнах Изабел. Бях като теб. – каза, сядайки до мен.

– И защо мислиш така? – попитах.

– Защото пиех същото уиски – засмя се. – Искам да ти кажа нещо преди да си тръгна.

Не го чувах, защото не го слушах. Партито бе в разгара си, а музиката кънтеше в огромната къща. Какво клише, нали? Тъжен тийнейджър на парти, налива се с алкохол. Такова съм клише. А може би съм и парадокс. Искам да съм щастлив, но мисля за всичко, което може да ме направи тъжен. Понякога съм мързелив, но в същото време амбициозен. Не харесвам кой съм, но всъщност обичам себе си. Казвам, че не ми пука, а дълбоко в себе си знам, че умирам. Нуждая се от внимание, но щом го получа го отхвърлям. Аз съм противоречие. И ако не разбера себе си сам, то никой няма да го направи. Не, защото не може. Аз няма да му позволя, защото преди да съм нечий друг съм свой на себе си.

– Слушаш ли ме? – Кайл попита.

– Не.

– Слушай ме. Искам да ти помогна. – започна. – Някога имало едно момче. Виждаш го и си казваш, че е като всички други. Но той е развалина. И отново го поглеждаш и виждаш, че изглежда добре. А всъщност в главата му е бъркотия. Когато е с теб изглежда щастлив. Когато е сам е крехък. Това момче е пълно с мечти. Иска да напусне града, в който живее. Иска да се запознае с нови хора; да пътува. Иска да открива нови неща и места. И иска нощем да пътува; да брои звездите и да открие спасение; любов. И може би един ден той ще е наистина щастлив. И когато го попиташ: „Как си?", той ще отговори: „Всичко е наред." И няма да е лъжа. – приключи той, взимайки бутилката ми.

– От къде знаеш? – запитах.

– Защото.. – започна. – Това момче съм аз.