Единствените

Началото На Всичко

-Кейла, скъпа ела време е за тортата! - извика майка ми осемгодишната Кейла от двора на старата ни къща. Точно на този ден празнувах рожденият ден, който винаги съм се искала. Пиняти, надуваеми замъци, фей и най - хубавата прекрасна торта. Тя беше по - висока от малкото мен. Цялата беше шоколад с още шоколад.
- Идвам мамо - изкрещях, тичайки към кухнята, която беше пълна с приятели на мама и тате. Моите приятели бяха в двора и или подскачаха, или си играха с пинятите и феите.
Дотичах в кухнята и всички се събраха около мен и тортата. Тате запали свещичките и каза да си намисля желание. Точно тогава на тази възраст много исках да съм фея и да се боря със злото, да имам вълнуващ живот. И както сами се досещате точно това си пожелах. И точно в онзи миг усетих лек ток в цялото ми тяло. Не казах на никого за това. След като изядох повече от колкото мислех че съм способна, седнах и наблюдавах най - хубавият ден в живота ми. Всичко беше съвършено. Голямата ни къща близо до малката горичка. Обичах тази горичка. С Тео и Алек винаги ходихме там , когато ми идваха на гости. Алек е братовчед ми, с който сме най - добри приятели от пеленачета. Родителите на Тео са отраснали с моите родители. Той също ми е най - добрият приятел. Тримата винаги сме били заедно и сме се забавлявали.
Нечии гласове ме извикаха по име.
- Кейла!Кей!-извикаха Алек и Тео в един глас - Честит рожден ден на на най - малкото сладкишче на света!!!
- Момчета!- извиках към тях и в обятията им - Толкова се радвам, че сте тук.
Прегръщахме се вече няколко минути. Като ги пуснах видях зад тях една огромна кутия. Те забелязаха погледа ми.
- Това е от семействата ни - обясни ми Алек.
Отворих кутията , която беше опакована прекрасно. Беше опакована в синя хартия на бели точки и розова панделка. Разбира се, след мен тази украса беше само спомен и следи от хартията на земята. В кутията открих мече по- голямо от мен. Сега си мислите, че всичко е било по- голямо то мен. Ами то наистина беше така. Това мече го гледах всеки път когато минавах през един магазин за детски играчки и дрехи.
- Не... Не.. Не мога да повярвам - заекването, което много ме дразнеше пак се появи. Мразех това. Мразех някой мой недостатък да излиза наяве.
- Харесва ти, нали? - стресна ме чичо Джер. Той е баща на Тео. Баща му е италианец, а майка му е американка.
- Да много - казах, хвърляйки се на врата му. - Но как знаеше кое мече точно?
- За всичко си има начини. - и с тези думи грейна добре познатата усмивка. Обичам тази усмивка от деня, в който ми подари мечето. Обичам и самият него. Той винаги е радостен и това щастие е навсякъде около него. Не съм виждала тъжен човек около него. Знае как да оправи настроението на всеки.
- Бунтарке честит рожден ден - чух чичо Ник и се обърнах като не взе в обятията си и ме вдигна - Как е малкият ми стрелец?
Чичо Ник ме учеше как да стрелям с лък от както бях петгодишна. Винаги казваше, че съм много добра. Понякога вместо мишени целих ябълки. Беше уморително, но и забавно защото доста често тренирах и с Алек. Чичо Ник, както може да предположите, е баща на Алек и е испанец . Също е брат на тате.
- Супер, чичо Ник! - отвърнах на въпроса ми с лъчезарна усмивка на лице.
-Братко, къде се губиш? - чух гласа на най-забавният човек, а разбира се - баща ми.
-Винаги тук за купона - отвърна чичо Джер. И аз съм полу италианка като Алек, защото тате е италианец. Баба и дядо живеят в Сицилия и много обичам, като всичко сме там. Ние сме голямо семейство, но със сигурност ще има време да ви разкажа за всички.
-Никалъс - произнесе името на чичо Ник с насмешка и се поклони. - Радвам се да ви приема в скромният си дом.
Чичо Ник се засмя гръмогласно . Тате се държеше с него като кралска особа заради къщата, която има в Русия, но се е отказал. Тримата с тате и чичо Джер са най-добри приятели от деца.
-Тате, тате!-виках го, за да му покажа мечката.
-Леле каква голяма мечка сте взели за дъщеря ми! - възкликна баща ми. - Искам я! - заяви, като направи бебешка физиономия.
-Не тя си е моя! - възрази като пет годишно, въпреки че бях на осем.
-Добре ще направим график. С мен ще е от понеделник до петък, а с теб събота и неделя. Съгласна? - попита тате.
- Няма да се вържа!-рекох и се за смях на баща ми и прекрасното му чувство за хумор.
Винаги е бил такъв. Аз съм го наследила от него. Да се забавлявам и да забавлявам и другите. Винаги съм се радвала да видя човек щастлив. Обичам да правя хората щастливи. Това ме прави щастлива. Само това. Да знам, че човек, който обичам е добре и е щастлив, ме запълва и ме кара да се чувствам..... Жива. Казвам си ,, Заслужават да са щастливи поне те. Нека бъдат "
Извинете ме, нека се върнем към историята.
Чу се тътен от гората. После и рев на диво животно. Всичко притихна. Хората, песента на птиците, щурците. Всичко. След минути се чу още един рев. Но този беше различен. Беше по-близо. Беше по-свиреп. И див. Нещото се приближаваше. Чувах го. Не, не го. По-скоро го усещах. Мама изпрати много, много бързо всички хора от партито. Останахме само семейството ми, семейството на Алек и това на Тео. Лицата на всички се стегнаха и се напрегнаха. Мама ни дръпна назад с Тео и Алек. Стояхме и чакахме въпросното нещо да изкочи от дърветата пред нас. И тогава то изкочи. Огромен вълк с невъзможни размери. По него имаше кръв. Беше неговата. И изглеждаше странно. Беше... Уплашен. Явно той беше жертвата. Грейс (майката на Тео) отиде до него тичешком преди той да падне, тя го хвана и каза нещо, което всички разбраха освен мен, защото беше на не разбираем език за мен тогава. И тя изчезна с него. Като облак. Просто пуф. Алек и Тео зяпнаха с отворена уста. В други обстоятелства щеше да ми е смешно. Всички стояха мълчаливо в осезаема напрегнатост. Сред дърветата се различи движение на човек. Пред тях застана мъж с грацията на хищник пред плячка. Беше с кожа в цвета на меда. Носеше слънчеви очила и елегантен смокинг, облечен с разкопчано палто. Беше особен в лицето. Тези скули и тази почти черна коса изваяна отпред в перчем. Баща ми, Чичо Джер и Чичо Ник пристъпиха напред.
-Изпуснах ли партито? - попита с просторена тъга младежът. Той изглеждаше на около осемнадесет години .
-Не тъкмо на време. - отвърна му Чичо Ник. - За първи път да не закъснееш, Даниел.
И портрета е завършен. Даниел. Пасваше си съвършено с всичко. С мрачния, елегантен, потаен облик. - Дойдох да дам подаръка на рожденичката. Къде е тя? - сподели, но аз не забелязах никакъв признак за наличие на подарък или каквото и да било.
- Само да си я докоснал - каза Чичо Джер през зъби и гняв - ще те направя на мръвки.
Сякаш казваше всичко това вместо баща ми. Да спести целия гняв.
-Няма шерифе, по-спокойно - присмя се Даниел.-Та може ли да я видя?
-Тя отиде у приятел за малко не е тук. Дай подаръка ние ще й го дадем - излъга мама.
- Няма я. Много жалко. Странно, защото усещам, че е в къщата. - поясни Даниел. Явно беше разбрал лъжата на мама. - Защо ви е страх? Няма да й направя нищо. Не мога.
- Защото ме хванаха и ми взеха силите за месец. - обясни Дани.
- И какво искаш от нас? - попита Сави (майката на Алек) без прикрита досада.
- Искам малката да ме излекува. Стига знам, че има лечителски сили. Просто трябва да ме докосне там където е бодила
-В НИКАКЪВ СЛУЧАЙ! - прекъсна го баща ми. - Тя няма да докосва пустинен отровен бодил.
-Тя е имунизирана срещу това - възпротиви се Даниел.
Земята се разтресе в знак на отказ. Баща ми стоеше най - отпред. Изведнъж Даниел се превърна в...
Първоначално не можах да видя, заради искрите от червено, черно и бяло. След това от въртопа от светлини се показа вълк с по - ненормални размери и от вълка, който първи излезе от гората.
- Значи така ще я играем - процеди баща ми и той потъна в въртопа от светлини в синьо и зелено. От там излезе величественият съблезъб.
Битката започна.

*Хей, понеже за първи път пиша книга и ви моля да кажете мнения и критики разбира се. Надявам се да ви хареса.