Единствените

Началото

-Притесняваш ли се скъпа?...-нервно дърдореше майка ми. Аз стоях и се гледах в огледалото. Наблюдавах всеки детайл от себе си. Леките тръпчинки, белегът на бузата ми от малка, странните ми очи... Притеснението загнездило се в стомаха и в главата бе породено от неизбежното хорско мнение за мен. Като малка можеше и да не ми пукаше, но бях дете. Оправих яката на ризата си и изтупах невидимите прашинки от дънките. Напрежението се бе просмукала във всяка частица от тялото ми.

-Време е да тръгваме иначе ще закъснеем-рече баща ми наблюдавайки ме. Четях емоциите на лицето му. Гордостта, страха, радостта... Всички до една бяха там.

Безмълвно си взех черната раница и тръгнах. Прозореца на колата бе облян от малки капчици дъжд. Бе дъждовен ден. Дъждовен с гърмежи.

Стоях пред една огромна и красива макар и черна сграда. Орнаменти на рози и птици се вихреха тук – там. Взирах се в огромните дървени порти на пътя ми. Стоях на едно място от страх. Страх от провал. Но така или иначе щях да се проваля поне да свърши по-бързо. Майка ми ме хвана под ръка и тръгнахме.

Училището бе огромно и от вътре. Стъпките ни отекваха бавно в дългият коридор. Мускулите ми се свиха при вида на мраморното стълбище. Не усещах времето как минава. За секунди се озовахме пред голяма врата с надпис Директорски кабинет. Мама сдържано почука на врата и почака за отговор. Дружелюбно лице се показа от кабинета. Сините му очи бяха оградени от видимо стари очила.

-Семейство Соул!-възкликна той-Влезте, влезте.

-Благодаря, че ни приехте господин Андерсън. Много се радваме, че дъщеря ни ще учи тук- рече татко докато аз оглеждах кабинета му.

-За нас е удоволствие да ви приемем при нас-отвърна господин Андерсън.

Аз седях мълчаливо отстрани, слушах разговора водещ се пред мен и разглеждах кабинета. Този човек имаше много награди. Не самият той. Училището. За креативност, за трето място на олимпиада по химия, за първо място на волейболно състезание... Твърде много. Но всичко има две страни.

-Е Кейла-любопитните очи на Андерсън гледаха мен-Надявам се в наето училище да ти хареса. Ето ти програмата. Успех.

Милата му усмивка съживи мъничка надежда в мен, но тя мигновено угасна при вида на програмата ми. Кротко и тихо след милите сбогувания на родителите ми с директора, те си тръгнаха. Аз останах самичка в големият коридор чудеща се къде е една проста стая. В края на коридора се дочуха леки и ведри стъпки придружени със свирукане на позната песен. Господин на около тридесет години спокойно и бавно ходеше държащ в едната си ръка чаша. Радостта скрито се виеше около него. Бе забил поглед в земята потънал в мисли. Местеше поглед навсякъде. Нетърпеливите му очи се спряха на мен. Едно объркано момиче.