Единствените

Съня

Слънчевите лъчи леко се прокрадваха през прозореца. Студеният полъх погали бузата ми. Аз не спах,лежах си в леглото и си дремях. Обичах сутрините като тази. Да си лежа ,а студа и слънцето  леко да се прокрадват в стаята ми. Реших да отворя очи и да видя гледката навън. Сякаш всичко се будеше с мен. Не чувах дори и птиците. Реших да стана и да потичам. 

След минути бях навън, тичайки сред дърветата. Помнех всяка крачка, всеки завой, всяко дърво. Не знаех къде отивам ,но вятърът знаеше. Полъхът ме носеше като листо. Нещо ми подсказваше ,че трябваше да се върна. Не трябваше да продължавам. Но любопитството в мен напираше. Гората се промени. Някак знаех ,че вече не съм в същата гора. Лиани се виеха около мен. Имаше много високи дървета. Бе като джунгла. Задушно ,но и прохладно. И ако не сте чували за стени от тухли в джунгла , появила се от нищото , то ето. Завих покрай един изгнил дъб с формата на маймуна и след по - малко от 20 секунди се блъснах в нещо твърдо. Осъзнах ,че е тухлена стена чак когато отворих очи. Изглеждаше току-що построена. Нямах идея откъде може да се е взела тази стена. Ако беше стара, прашлясала, цялата в лияни, разпадаща се щеше малко повече да се връзва ,но тя все още си е чисто нова, непомръднала. Зяпнах я. Какво друго можех да направя? Тя беше огромна и щеше да ми е малко трудно да я заобиколя. Може би беше илюзия.Може би беше истина. Не знам какво беше само едно знам – че исках да проверя дали не полудявам съвсем. Протегнах ръка към стоящата стена пред мен. Беше си съвсем здрава стена. По средата на джунгла една чисто нова стена. Всяка тухла не помръдваше... Освен една. Бе леко отвън за това просто я извадих ,след което умрях от болка. Отвъд стената нямаше нищо. Не бе възможно да няма нищо, нали? Махнах още тухли , за да вляза и да уверя ,че не съм наистина за лудница... За лудница бях. Зад стената бе удивително. Разноцветни пеперуди и екзотични птички прелитаха покрай огромния водопад разбиващ се в кристално езеро. Бе невъзможно. Исках да скоча във водопада, да се гмурна, да плувам с рибите. Да поживея. От толкова време не се бях чувствала жива. Но кога друг път би ми се случило нещо подобно? Не всеки ден стават такива неща. За това просто скочих със все сила във водопада ,очакваща студената вода. Но вмести това се срещнах със твърда земя. 

- Оуч! - извиках ,защото си бях притиснала ребрата.

- Не викай! - скара ми се един малък писклив глас. 

- Аз полудях официално... - мислех си на глас.

- Не си.

Зад рамото ми излезе една ... Хъм... Фея?Беше колкото ръката ми. Малките й сини къдрици се спускаха по рамото й. 

- Сигурна ли си защото не всеки ден виждам феи? Аз не виждам феи принципно. 

– Вие явно ще бъдете по - тъпи и от предишните. 

- Хъ?

- Това е сън ,умницо! Трябва да се събудиш...

- Я пак! Аз тъкмо се зарадвах на водопада. 

- Събуди се!

Всичко се разтресе и в следващият миг отворих очи. Слънцето блестеше едвам през прозореца. Студеният вятър се шмугна в стаята ми. Изгревът...

- Просто сън... - казах си - Просто сън.