Единствените

Ада Започва

- Здравей, хубавице - рече сладкодумно Даниел.
- Здравей, задник - озъбих му се аз. Запазената ми марка.
- Дай по - мило! - скара ми се той.
- Не съм длъжна. Особено на теб. - обясних аз - Какво искаш?
- Да те видя. Все пак стоя при теб всеки ден откакто припадна.
- И сега трябва да падна на колене и да ти изказвам моята огромна благодарност, че си ме гледал как спя като пълен извратен психопат.
- Мога да обясня - възрази Даниел.
- Не се съмнявам. - прекъснах го аз.

- Май никой не ти е казвал какво значи татуировката на ръката ти.

Вълчата татуировка.
Не знаех какво значи. Не съм гадател да чета мисли.
- Не мога да чета мисли съжалявам. - отвърнах аз - Сега ще обясниш ли?
- Тази татуировка символизира теб. Твоето животно. Ти си пазител на свещено оръжие, което може да унищожи света. Има още оръжия, като това което пазиш ти. Всеки пазител е свързан с оръжието си. То е част от теб. Вълка също. Силите ти.... Не е още ясно. Трябва да те видя в действие.
- Чакай, чакай. Толкова много НОВА информация трябва да я осмисля. И как така да ме видиш в действие?
- О, да. Трябва да тренираш, заради хората, които искат да ти навредят. Те..... Те те искат мър... Мъртва.
Думата едва се отрони от устата му. Сякаш не ме искаше мъртва.
- Тези хора - продължи той - искат силите и оръжието за лоши цели. За това трябва да се научиш на самозащита и самоотбрана. Трябва да опазиш света от онези свине, искащи го само за себе си. Трябва да се бориш за това, което обичаш. Последните думи се закотвиха в сърцето ми. Каза го с такова чувство . Тази любов в гласа му. Тази.... Тъга. Защо беше тъжен.
- Да не ми предлагаш да ме обучаваш?- изръсих внезапно аз.
- Да. - потвърди лаконично той.
- Ами всички. Родителите ми......
- Това е забавното от плана ми. - отвърна с дяволита усмивка Даниел.
- Какво си намислил? - попитах го.. В следващият миг Даниел изчезна и се превърна в черен облак дим. Чух чупене на чиния и крясъци, идващи от кухнята. Затичах се натам, но когато отидох гледката беше шокираща. Даниел се хилеше, а баща ми отново беше.. Хм... Вълк.
- Толкова си смешен, Рики - присмя се той на баща ми. След мигове и вихрушката от светлини вълк срещу вълк застанах един срещу друг. НЕ! Няма да се случи отново.
Отидох до тях, като мама ме гледаше уплашено, но й казах с поглед "ще се справя".
- Престанете и двамата - скастрих ги.
Чух ръмжене, идващо от и двете вълчи муцуни.
- Без възражения моля - казах твърдо аз.
Този път ръмженето беше по - тихо...
- С бой не се решават нещата. По - добре говорете, защото затвора не е топло място.
В следващият момент от светлинните вихри излязоха Даниел и баща ми.
- Няма да обучаваш дъщеря ми! - кресна татко.
- Знаеш, че само аз мога да я обуча! - възрази Даниел.
Започна ожесточен безмълвен бой.
Явно съвсем бяха забравили, че съществувам за това се прокашлях.
- Аз съм тук все още. Няма да бягам. - обявих аз.
Погледите паднаха върху мен.
- Това кой ще ме обучава решавам аз! - реших аз.
- Чу момичето - присъедини се Даниел.
- Добре, но това ще се случва само в този район и само обучение. Ясно?! - поясни баща ми.
И двамата с Дани кимнахме.