Единствените

Училището

Добре.
Съня ми.
Странно нещо ,а?
Нека да спра да мисля за това ,защото иначе ще ми се пръсне главата от мисли.
- Кайй време е да ставаш! - провикна се майка ми. Нямаше никаква представа ,че стоя будна от няколко часа. Не можах да спя.
- Ставам мамо.

Станах и направо тръгнах към кухнята ,защото вчера така и не вечерях. Веднага се запътих към хладилника. Видях сметаната и ягодите от него, взех една чиния и затрупах две гофрети със сметана и ягоди. Натъпках едната гофрета до половината. Цялата ми уста бе в сметана ,но нямах против. 

- Скъпа? - рече татко. Тонът ми звучеше странно. Сякаш ми намеква ,че съм пълна глупачка. И тогава разбрах. Не съм сама вкъщи. Там седеше добре-облечен господин с приветлива усмивка залепена на лицето. До него родителите ми изтупани гледащи ме и със сигурност ругаейки ме на ум. 

- Добро утро. Здравейте ,аз съм Кейла - рекох съвсем приветливо и си продължих закуската. Продължих я ,но в стаята ми. Там можех да крещя ,колкото си поискам.

След като се наядох, реших да се облека и да се представя не само по тениска. Облякох проста бяла тениска с любимата ми риза ,която всъщност беше на Алек ,но това е просто подробност. Черните ми дънки бяха скъсани на малко места за разлика от едни дънки които бяха целите издрани от едно падане. 

- Кураж, самообладание и цивилизованост - рекох притеснена аз - Не не са тук. Време е за шоу. 

Отидох във хола където пак заварих изтупания господин смеещ се с наще. Не знаех наще да са толкова смешни ,но добре.

- Добър ден госпожице Соул. Нямах възможност да ви се представя по - рано ,защото избягахте - каза той с лека усмивка на лице . Стана от мястото си и ми подаде най - културно ръка. 

- Аз съм Кевин Върджис - рече той и му стиснах ръката. 

- Съжалявам ,че избягах така ,но се почуствах много тъпа - срамът ми се превърна в шега. 

- Не се безпокойте.

Нашите ни гледаха с прикрито удивление. Мисля ,че беше защото бях много по - културна от колкото те предполагаха. 

- Съжалявам ако ви обидя ,но с каква цел сте тук? - интересът в мен се бореше с маниерите ми. 

- Ох съжалявам. Аз съм от училището в Хоубрук. На интервю сте за приемане в нашето училище. И както гледам се перфектната кандидатка с вашите маниери. Малко хора се осмеляват да ме погледнат да не говорим да ми зададат въпрос. 

- Много ви благодаря ,но маниерите ми са изградени от родителите ми - казах истината в очите му. 

- Разбира се. Добре мисля ,че разбрах каквото трябва - рече той като си взе палтото и с топла, честна усмивка каза:

- Ще направя всичко по силите си да влезете в нашето училище.

От неговите думи сърцето ми прескочи един удар.

- Много ви благодаря - истината просто се лееше като водопад. 

След няколко минути с родителите ми седяхме и не убелвахме и дума. Всичката нова имформация май им дойде в повече. Но нямаха да се измъкнат.

- Вие можехте да ми кажете ...,ЧЕ ЩЕ ДОВЕДЕТЕ НЕПОЗНАТ ЧОВЕК У НАС И ЩЕ МЕ ИНТЕРВЮРА ЗА УЧИЛИЩЕ - малко им се разкрещях. 

- Кей съжаляваме наистина -рече със сведена глава мама. Мама никога не свежда глава ,ако не е виновна. 

- Трябва ти обучение. Все пак пропуснала си много години. Трябва да си ги наваксаш - каза тате под формата на оправдание и извинение. 

- Добре и сега какво? - този въпрос трябваше да се зададе. 

- Ми, ако те приемат, което със сигурност ще се случи, ще си наваксаш по математика и ако има още нещо само кажи -рече мама съвсем спокойно. 

Аз само им се усмихнах и излязох навън. Имах нужда от свобода.Свобода...