Единствените

Бягството

Можеш да бъдеш и по-тиха!-тихо ми се скара Джак.

-Млъкни и върви. Трябва да побързаме-изребчих му се аз, докато прескачах покривите на къщите в града.

Луната ни наблюдаваше любопитно и осветяваше пътя ни. Тук – там се чуваха котки, кучета или някои пияни младежи по улиците. Никой не обръщаше на момичето и момчето, които си скачаха от покрив на покрив. Но ето, че и покривите за скачане свършиха. Стигнахме края.

-Сега какво?-малко зрънце тревога започна да расте в мен. Джак ми хвана ръката и тръгнахме да скачаме, но полицейските сирени огласиха пространството и градът не бе повече тих.

-Мамка му-изругахме и двамата. По погледа му разбрах, че има един начин да се измъкнем от ченгетата. Стиснах силно ръката му с надеждата да не умираме. И вече бяхме във въздуха.

Ударът със земята бе по-гаден от колкото очаквах. Кракът започна да ме боли от приземяването, но не трябваше да мисля за това. Джак сложи подканващо ръка на гърба ми. Аз станах и побегнахме през ливадите, колкото се можеше по-бързо.

Под зоркият поглед на луната тичахме без дъх чак до горите отвъд ливадите.Сирените на патрулките се чуваха макар и тихо. Студеният въздух проби свитите ми дробове. Нещо в мен ме караше да тичам все повече. Бяхме далеч, но не можех да спра. Всеки нерв, всеки мускул бе напът да се скъса всеки момент. Усетих нечии топли ръце да ме хващат за раменете. Джак ме спря, обърна ме и аз се озовах в прегръдките му. Думите му се губеха в спокойната тишина на дърветата. Безброй светулки се навъртаха около нас.

-В безопасност си. В... Безопасност си-рече Джак, а гласът му бе пропит със безброй чувства.

Времето се нижеше бавно и ни се изплъзваше.

-Трябва да тръгваме-рекох аз, откъсвайки се от прегръдката му.

-Домът ни очаква-с бавни стъпки и двамата потеглихме.

-Ню Орлиънс не е същият какъвто го помним. Ще бъде трудно.