Единствените

Спора

- Аз съм единственият ,който може да я обучи ! - крещеше Даниел.

- Ти няма да учиш дъщеря ми на нищо ! - отвърна му със съият тон баща ми .

- Ти нямаш правото да ми казваш какво да правя !

– Така ли ? Искаш ли да видим какви права имам аз над собствената ми дъщеря !

- Хайде да се успокойм всички и да мислим разумно преди да се избием - рече спокойно мама .

-  Ти на негова страна ли си ? - попита тате с гняв проблястващ в очите .

- Трябва да мислим за деттто не за нашите желания. Може да не ти харесва ,но ако така е най - добре за нея така да бъде. 

- Мисля ,че знам какво ще правим - каза Даниел с лукава усмивка на лицето. 

- Ти няма да правиш нищо ... 

Тези спорове се водеха от два дни в къщата. Едвам ги издържах. Не би ли трябвало аз да реша какво искам? Чудя се дали въобще им пука за моето мнение или съм просто една кукла на конци ,която няма собствено мнение. Добре , че имам слушалки за да не чувам абсолуютно всичко от споровете им. Понякога се намесват и Чичо Ник и Чичо Джеро. Разбира се , само да успокоят тате и да ги спрат да не се избият. 

- Аз съм този ,който може да я обучи! АЗ!НИКОЙ ДРУГ! - след тези крясъци последва трясък на врата. 

Посмях да си отворя вратата и единственото ,което видях беше бесният ми баща и майка да го успокоява. Затворих си вратата и се доближих до прозореца. Даниел беснееше отвън на поляната ,но явно бе някакъв прилив на гняв ,защото изведнъж пак стана спокойният Даниел ,който познавам и ненавиждам. Защо толкова настоява да ме обучава? Смисъл аз не съм с репутация на добра ученичка. Но сериозно , защо "само той може " да ме обучи? Това щеше да бъде един от въпросите ми при следващият ни урок утре. И да аз ще продължа да уча при него. Ве пак наистина мисля ,че той може да ме научи. Не искам някой дядка на по  100 години  където не може да каже една свестна дума. Да знам прейгравам ма така си е. 

- Хей може ли за малко ? – чух гласа на Чичо Нико от другата странан на вратата.

- Да влез.

- Как си малката ? – попита загрижено той. 

- Ами мисля ,че добре ...- рекох унило аз. 

- Ти мислиш ?! Това е ново. 

- Много смешно.

– Ма то е така! 

- Ма не е. 

- А не с теб човек не трябва да спори...

Лекото мълчание бе като затишие пред буря. Ненавиждах го. Ако трябваше да знам нещо то щях да го изкопча с нокти , ако трябва. 

- Добре кажи какво има. Не издържам така. Казвай каквото има да казваш или си тръгни - рекох непоклатимо. Тонът ми бе толкова твърд ,че се очудих че е мой. 

- За Даниел и баща ти - след тези думи сведе глава сякаш бе осъден да каже това - Знам ,че никой не те пита какво ти искаш ,но точно това с майка ти обсъдихме вчера. Ти имаш право на избор. Ти си тази , която трпбва да реши какво иска не другите. Тук съм да чуя решението. 

- Аз искам... Искам ... Искам Даниел да ме обучава. Това ми е решението. Той е този ,който може да ме научи. Искам да бъде той. Знам ,че тате много ще ми се обиди от този факт ,но това е решението ми и е длъжен да го уважи. Длъжен е да уважи мен самата. Длъжен е... - тази дума ми бе заседнала в гърлото.

- Добре. Той ще разбере спокойно. Ще разбере... - след тези думи Чичо Ник  излезе от стаята ми , оставяйки ме разбита сама на леглото. 

Повече от час бях вперила поглед в прозореца , наблюдавайки как ситните капки падат яростно върху прозореца. Винаги съм обичала като вали. Перфектно време за размисъл. За почивка. За ... За чисто и просто взиране в прозореца. 

- На дъжд най - добре се спи . Най - добре се живее. - чух познат глас зад себе си. Толкова ли се бях заплеснала в мисли ,че да не забележа братовчед ми зад мен. 

- Мда. Спомням си как играехме под дъжда в калта и после като бяхме болни гледахме  " Рататуй" и се смяхме и ти плачеше н някой от сцените.

При мисълта за тези спомени всички лоши мисли от главата ми изчезнаха. Сърцето ми се стопли при тези мигове. 

- Мда. Беше приятно. Иска ми се да можехме да върнем времето назад , за да сме щастливи отново. 

- Ние сега не сме ли? 

- Щастлива ли си? 

- А ти? 

- Не. Искам пак да те видя усмихната.Онази усмивка ,когато капките красиха косите ти , когато цялата бе вир вода но не ти пукаше. Искам пак да си същото безгрижно момиче. Иска ми се ти да не беше разбирала... Да имаш нормален живот е късмет. Ние със странния живот ,ние сме проклети. 

- Не знаеш какво те очаква. 

- Да ,но знам че няма да е хубаво.

- Мож и да не е така. Никой не знае какво му крие живота...