Единствените

Планът

Сърцето ми препусна удар само от думите му.

-Не можем да избягаме–говорех, колкото се можеше по-тихо.

-Защо не? Всички ни лъжат. Не сме в безопасност тук. Знаеш го най-добре. Те ще ни предадът . Трябва да изчезнем-настоятелно говореше Джак.

-Добре, но какво ще правим? Не можем да скитаме безцелно из света?

-Ще намерим другите. Имам самоличностите им от лаптопа на баща ми-не ме очудиха думите му.

-Кога тръгваме? Все пак ни трябват и пари-рекох аз.

-След две седмици. През това време бъди възможно най-добра. Ако научат, че знаем всичко... Не искам и да си представям.

-Добре. Трябва да затварям-рекох щом чух стъпки в къщата. Излязох от гардероба и седнах на леглото пред учебниците. Бързо забих поглед във учебника по литература, придавайки си спокоен вид. В ума ми можеше и да прескачат какви ли не неща, но това нямаше да провали плана. Плана за бягство.

-Кейла скъпа, ела за малко!-викна ме майка ми.

Аз мълчаливо станах и се отправих към кухнята. Всички до един бяха в всекидневната. Всичко това ми изглеждаше странно, но реших да си мълча.

-Какво има? Всичко наред ли е?

-Ще имаме семейна вечеря-усмихна се широко майка ми, показвайки ми отреденото място между братовчед ми и Тео. Кротко седнах между двамата и си сипах от спагетите Болонезе, които бяха пред мен. Смях и разговори се разнасяха из масата. Всички се правеха, че ние сме просто едно нормално семейство в нормален свят. Но реалността беше там. Беше там и ни дебнеше. Наслаждаваше се на илюзията, в която живеехме. Шумът в главата ми нарастваше със всяка секунда, в която продължавах да мисля за казаното от Джак. Но шумът изчезна. Отворих си очите да видя истината. Трябваше да заминем. Щяхме да заминем.