Единствените

Битката Променила Живота Ми

Без да мисля, което е типично за едно осемгодишно момиченце, се опитах да изляза, но Тео и Алек ме хванаха за ръцете. Започнах да се дърпам и между трима ни просветна лека светкавица. Двамата ме пуснаха и паднаха. Бяха в безсъзнание . Аз изтичах навън, за да ги спра. Стигнах до изхода към градината. Тръгнах към двора, когато се блъснах в невидима стена. Удрях по нея, ритах, крещях, но нищо. Най - накрая просто и се помолих и то стана. Излязох, но явно съвсем се бях отплеснала със стената, защото видях съблазъба и вълка окървавени до кокал. Вълка стоеше над съблезъба, който беше ранен при стомаха и двете задника лапи. Не можеше да се изправи. Тогава видях няколко фигури две женски, две мъжки, лежащи на тревата и те в кръв. Отидох до една от фигурите, която изглеждаше още в съзнание. Кръвта ми застина. Това беше Чичо Джер. Започнах да изучавам чертите на лицето му, всяка рана, за да разбера дали е сериозно. Дори да бях на осем много бях умна.
-Кейла - простена Чичо ми.
-Не се движи - прошепнах. Раните му бяха сериозни. Не пак до смърт, но достатъчно сериозни.
-Махай се от тук - прошепна Чичо Джер - Опасно е.
-Няма да ви изоставя - казах стегнато, но явно достатъчно високо, че вълка да ме чуе. Не бях усетила тона , с който говорех.
Дани обърна "муцуната" си към мен, разширявайки очи. След миг пак потъна във въртопа от светлини. От там излезе елегантният младеж, който бях зърнала преди битката.
-Ето я и рожденичката - престорено възкликна Даниел.
-Кой си ти и какво искаш от семейството ми?! - питах без никакво колебание или страх
-О, скъпа искам само да ме излекуваш нищо друго. Семейството ти не бяха съгласни с мен и за това малко спорихме. - рече младежът, който исках и искам да го фрасна в идеално изваяното лице.
-Как така да те излекувам? - попитах от неразбиране, а той просто леко се подсмихна.
- Явно не са ти казали каква си, нали? Миличка ти си пазител с неочаквани сили. Ти единствена можеш да ме излекуваш от една болест само трябва да се концентрираш върху сърцето си и мислите си, като полагаш ръка на сърцето ти и моето също. После сама ще усетиш какво да направиш.
Послушах го. Ако това беше единственият начин да си тръгне и да не се върне, щях да го направя. Концентрирах се върху сърцето ми. Но то вече знаеше какво да прави. Поставих ръце върху моето и неговото сърце. Изведнъж проблясна светкавица и усетих страшна болка в цялото си тяло. Явно и Даниел чувстваше същото, защото го видях да се гърчи от болка. Около нас се извиси белота. Видях бял вълк да тича към мен. Не побягнах. Седях на едно място, без страх. Той се приближаваше. Сякаш някакъв импулс ме накара да се затичам към него. Той скочи към мен и.... И...... Ъх... Съжалявам просто историята изобщо не е приятна за мен. Той скочи и се вкопчи в сърцето ми. Вместо сблъсък на ръката ми се появи татуировка, изобразяваща вълка. Белотата около мен избледня. Пак се озовах в двора на къщата ми. Там Даниел седем още на земята приклекнал, като се държехе за сърцето. На дясната му ръка се беше появила татуировка, приличаща на моята. Той ме погледна слисано.
-Какво си направила? - попита или по - скоро простена. Не осъзнавах за какво говореше. Огледах се на около. Всичко беше потрошено, а близките ми.... Исках да поправя това.... Исках да.... Исках......
Явно желанието беше по - силно от мен, защото от мен се разнесе вълна светлина. Всичко беше подредено. Близките ми.... Те.... Те бяха се оправили. Раните ги нямаше, но продължаваха да бъдат в несвяст. Вкарах ги вътре, което беше по-трудно от колкото очаквах. След като всички бяха вътре, отидох да се измили и преоблека, но като се погледнах в огледалото.... Това не бях аз. Поне не бях на осем.. Бях на четиринадесет! НО КАК И КОГА И ЗАЩО? Толкова много въпроси без отговор. Бях прескочила шест години от живота си. Бях изпуснала детството си . Докато се усетя, от очите ми вече капеха малки сълзички една по една. Не ги спрях, защото не исках. Исках цялата мъка да се излее. Въпреки че щяха да ми трябват години, за да мога да се примиря. Или пък не. Или пък никога не бих се примирила с това. Шумовете и говора в хола ме извадиха от мислите ми.
Отидох да проверя какво става, когато видях мама и тате да помагат и на другите да станат. Аз просто ги зяпах незабележимо. Прокашлях и всички се втренчиха в мен. Беше ми все по - неловко.
- Кейл-ла - заекваше баща ми.
- Това не е тя - Обади се Чичо Ник
- Да все пак дъщеря ти е на осем - подкрепи го Чичо Джер
Стана какафония от гласове. Не издържах на всичко това. На целият този шум.
- Спрете! - не издържат, като се разкрещях- Аз съм Кейла ясно!
- Скъпа, какво е станало с теб? - попита мама съвсем спокойно.
Разказах им всичко. Всичките тези думи. Това, което ми се беше случило. Не можех тогава и сега не мога да го преживея. След като свърших Алек и Тео се появиха от някъде. Явно бяха чули историята, защото ме гледаха с болката, която виждах в очите им. На всички не само на Тео и Алек.
-Д-добре ли си? - попитаха и двамата в един глас.
-Добре съм доколкото е възможно.
-Значи не си, ама изобщо. - разсъждаваше Алек.
- Добре съм! - разкрещях се.
Лъжата, от която твърде много ме болеше. Не бях добре. Не бях. Не съм. Все още не съм. Колкото и време да мине няма да се оправя. Чувствах се празна... Различна. Тази татуировка на ръката ми сякаш разкриваше дивото в мен. Бях създала връзка с вълка в мен. Връзка с вълка....
- Кейла! - кресна ми Тео
- Какво?
- Ти си на моята възраст. Ти си колкото мен. Та ти беше на осем. Как така стана на четиринадесет?
Да те бяха доста по- големи от мен. Не ни пречеше, че и с двамата имам около пет-шест години разлика.
- Нямам отговорите на тези въпроси. Ясно. Нямам ги. Не ги знам. Достатъчно съм объркана, не мислиш ли? Аз самата не знам какво става. Нямам отговорите като пищови на ръката си. Много съжалявам, че нямам това, което най - много искам.
- Добре, Кей спокойно. Ще разберем какво се случи. Ще получиш това, което искаш. Обещавам.
-Добре. - съгласих се, защото ме налегна страшна умора.
Явно много ми се спеше, защото колената ми ме предадоха и просто паднах на пода. Не можех да стана, но и не исках. Просто лежах на пода сред вихрушката от гласове и истерични писъци. Сладък глас ме дърпаше към онази бездна с дълбок сън. Не се съпротивлявах. Просто заспах.