Help Me (BG)

Глава 17

  Мегън знаеше,че ако синеокият мъж говори езика й щеше да го убеди да й помогне да се измъкне от това злокобно и пропито с омраза и ненавист място.Разбира се имаше много фактори ,които да подкопаят плановете й.

Може би първото й впечатление беше погрешно и той нямаше да има никакво желание да й помага.Другият проблем бе ,че можеше въобще да не останат сами,а по този начин нямаше да има възможността да помоли за спасението си.Съществуваше и вариант ,в който той въобще да не говори езика й.

Младата журналистка не знаеше от кога е тук,но според нейната преценка бяха минали около три дни.Разбира се тя нямаше от къде да бъде сигурна,тъй като нямаше часовник,нито дори прозорец през който да наблюдава изгревите и залезите.

Никой не бе идвал от първия ден,когато мъжете бяха нахлули в килията й.

Чуваше само плахи,тихи стъпки от време на време и усещаше ,че някой я наблюдава тайно.Никой не й бе предложил вода и храна,камо ли някаква информация какво и предстои или защо я държат тук.

Ето ги пак същите плахи стъпки.Подскочи от уплах ,когато вратата се отвори рязко и пред нея застана мъж с чаша вода и чиния с храна.Търсеше очите му и накрая ги видя-големи,изразителни,макар и измъчени сини на цвят очи.

Високият мъж затвори вратата след себе си и поднесе чашата с вода към устата й.Мегън протегна ръце и да поеме чашата ,но той я спря и равен глас й каза:

-Ръцете ти са мръсни!-тя почти не извика от щастие от факта, че той говори езика й.

Бяха сами и не се чуваха ничии други стъпки ,следователно късметът бе на нейна страна.Трябваше само да събере смелост и да го заговори.

Отпи жадно първите глътки вода и направи знак ,че са й достатъчни.Той постави чашата на пода,след което извади мокри кърпи и грижливо пое ръцете й,за да ги изчисти от прахта и калта.

От този жест,Мегън разбра ,че този мъж страда наравно в нея.

След което й подаде пластмасова вилица и положи храната в скута й.

-Знам,че не е много,но утре ще дойда пак.-каза и се отправи към вратата.

-Чакай-спря го пленницата.Мъжът се обърна ,но както през цялото време и сега избегна погледа й.-От колко време съм тук?

-Два дни.-отваряйки вратата на затвора й,Мегън пак го спря.

-Щом утре пак ще дойдеш-заговори плахо и съвсем тихо допълни-се надявам,че ще бъдеш сам.-Този път той я погледна  и разкри очи пълни с болка"Защо"бе въпросът ,който успя да зададе той.

-Защото-търсеща правилните думи,Мегън не откъсна очи от него-само ти си човек.-В този момент тя видя как той стисна челюстта си и притвори очи.

-Нямаш представа колко много грешиш!-излезе и затвори вратата след себе си без да се обърне.

Мегън започна да яде от вкусната макар и оскъдна храна и наум събираше мислите си за утре.Ако разполагаше с толкова малко време като днес,трябваше да го използва точно и рационално.Затова формулираше изреченията си и всяка една дума в тях внимателно.Усмихна се.Той щеше да й помогне.Просто го усещаше .

Реши да поспи,за да има сили за утре,пък и така времето щеше да мине по-бързо.

Събуди се уплашена, паникьосана и обляна в студена пот.Мегън бе толкова погълната от плановете си за бягство и собственото си оцеляване ,че напълно бе забравила за хората,с които се бе сближила толкова много през последните седмици,а именно Салил и Питър.

Как не се бе сетила за тях досега,та те и бяха станали като братя?!

Не знаеше дали са живи или какво се бе случило с тях.Не можеше да направи нищо освен да се помоли за тях ,цялата обляна в сълзи.

Как й се искаше всичко да се оправи по някакъв начин и да си бъде вкъщи.Да си живее та макар и скучно живота.

Погълната от агонията,Мегън не забеляза Синеокия.Той я наблюдаваше,а сърцето му се късаше като гледаше как нежното й лице бе обляно от неспиращите сълзи и потръпващото й тяло,което реагираше ту на страха ,ту на студа.

За първи път държаха в плен жена,затова му бе толкова тежко от факта,че скоро ще му се наложи да документира смъртта й.

Мегън отвори очи и веднага започна да бърше сълзите си ,щом видя посетителя си.

-Или аз съм спала твърде много, или ти си подранил.

-И двете.Хапни добре,защото...

-...повече няма да идваш-довърши тя с разочарование изречението му.

-Не!Защото ще искаме откуп ,а в замяна ще те пуснем.Ще трябва да те снимам като доказателство,че си при нас жива.

-Ами,ако не платят,както обикновено става?Какво ще правите с мен?-плахо попита младото момиче.
-Ти си жена,затова мислим ,че правителството ти ще е благосклонно и ще плати откупа.

-И ако не го направи?-след този въпрос той впери поглед в нея ,с който и даде възможността да разбере,че не му е лесно да отговори.-Ясно-след което даде воля на сълзите си.

-Хей още нищо не се знае!Ще платят откупа.Имай вяра!-след което приклекна и я хвана за рамото.

-Не,няма и ти го знаеш.Така че ще е по-добре да се подготвя за предстоящото.-сълзите й не преставаха да падат от очите й.

-Виж-не знаещ какво да прави,той я попита за първото нещо ,което му дойде наум.

-Как се казваш?

-Няма значение без това ще умра скоро.

-Аз съм Майкъл-продължи упорито той,борещ се с ужасната вина и отчаяние.

-Мегън.

-Много хубаво име-говореше все едно възрастен се опитва да успокои малко дете-На колко години си?-въпрос,който моментално съжали,че зададе.Боеше се да разбере колко млад човек щеше да бъде убит скоро.

-Двадесет и пет.Навърших ги малко преди да дойда тук.-буца заседна в гърлото му.Та тя бе толкова млада!Майкъл нави ръкава и свали часовника от китката си.

-Вземи.Така ще следиш колко време минава.Ще идвам всеки ден точно в три ,защото другите ги няма по това време.

-Значи сега сме четири следобед?-попита Мегън поглеждайки часовника.

-Да.Обещавам,че ще те държа в течение с всичко свързано с теб.А от теб ще искам да не губиш вяра!Нали?-тя кимна.Майкъл стана и се отправи към вратата.

-Благодаря ти!

-За какво,че съм част от ужасът ,в който те въвлякохме ли?-попита той иронично.

-За това,че си толкова човечен.-помисли и миг по-късно добави-Дори не знам какво правиш тук?

-Съдба-отвърна студено той-Коварна,жестока,безсърдечна съдба.Същата,която те доведе и теб тук-и без да каже нито дума повече,Майкъл си тръгна и заключи вратата.