Willow

Part 8

Часът насъпи. Беше точно 5:00. Аз вече си бях решила, че ще отида въпрек и всичко.  Всички се бяхме качили в буса, бяхме приготвили багажите си, но не тръгвахме.
-Хайдее! Вече трябва да тръгваме! -викахме ние на Дъг, защото той беше единствения съвестен шофьор сред нас.
-Чакаме още някой-отговори той.
-Кой?-попита Айс и всички започнахме да се оглеждаме.
-Ами...мисля че пропуснах да ви кажа, запознайте се с Лекса-в този момент задната врата на буса се отвори и влезе момиче. Тя имаше кестенява дълга коса и пъстри очи.
-Хей, аз съм Роуз. Но на галено може да ми казваш Ро.
-Здравейте, аз съм Лекса А-адамс!-каза тя с тънък глас, едва доловим. Беше забила погледа си в земята и се усещаше притеснението и. Всички се запознаха с нея. Беше прекалено срамежлива, но с времето щеше да свикне. Всички се настанихме по местата си и тръгнахме. Пътя щеше да беде дълъг. По изчисленията на Дъглас около 5-6 часа.
   Почти всички се бяхме онесли в сън. Аз се разсъних и погледнах часовника. Беше 6:12. Станах и видях Лекса.
-Хей, не ти ли се спи? Легни си. Не се притеснявай.
-Ами..не..на мен не ми се спи-каза тя заекващо.
-Не се притеснявай. Няма от какво.
-Ами добре...-каза тя и се усмихна.
Аз се засмях.
-Ее, ти и Дъглас? Как е?
-Моля?-каза тя и в този момент бузите и станаха кърваво червени-Какво ти е казал?
-Нищо. Всъщност, наистина нищо не е споменавал. По начина по който те погледна в момента в който ри влезе, разбрах всичко.
-Всичко?
-Той е влюбен, за Бога. Личи си от километри.
-Ами..не..ние сме само приятели.
-И ти го харесваш, а?
-Еми...
-Ясно..ее имаш шанс.
-Мислиш ли?
-Даа!-побутнах леко Айс за да я събудя, но Лекс ме спря.
-Нее! Недей, моля те! Не искам никой да разбира.
-Оу, добре. Извинявай. Но мисля че тя знае. Тоест..личи си.
Направих и място да легне между мен и Айс. Легнахме. И отново всички заспахме. Дори тя.
Няколко часа прекарани в сън по-късно Дъг ни събуди. Всички се развълнувахме, че сме пристигнали. Извадихме си багажите. Макс си приготви сърфа. И, разбира се, най-лошото те първа предстоеше.
Не бяхме нито на желаното място, нито да каквото и да е приятно място за почивка. Трябваше да сме на брега на морето. Да ни пече слънце и да се забавляваме, а ние бяхме заседнали по средата на нищото. Бяхме спукали гума. Щеше да отнеме часове да я оправим, особено с нещата с които разполагаме. От едната страна на пътя имаше гора зад която се виждаше висок, стръмен баир. А от другата страна имаше видно изоставен полигон. Всичко беше потрушено, а бункерите бяха затрупани с камъни.
-Хей отидете да поразгледате ако искате -предложи Дъг- ние ще се справим тук.
-Добре -отговори Айс.
-Не! Ти и Лекса ми трябвате тук! -очевидно беше, че искаха да ни оставят сами. Е аз нямах нищо против. Запътихме се към полигона. Аз от любопитство разглеждах абсолютно всичко. Намерих отворен бункер. Разбира се, влезнах вътре. Макс ме извика, но не му обърнах голямо внимание. Продължих навътре. Той ме последва.
Пред мен мина нещо. Беше животно.(Мишка или енот най-вероятно.) Но аз се стреснах и момичешкия ми инстинкт ме накара да изпищя. Той, загрижен, ме хвана и издърпа назад, вероятно си е помислил, че е нещо сериозно. Аз се засмях.
-Беше просто мишка. Стреснах се. Спокойно -продължаваше да се разнася смеха ми.
Той ме погледна. Коридорите бяха тесни. Нямаше много място да го избегна и просто му отвърнах на погледа. Хвана и двете ми ръце и ги притисна за стената.
-Мамка му -каза той тихо, едва доловимо.
-Какво? -попитах аз и започнах да се оглеждам.
Стисна ръцете ми и се приближи към мен. Телата ни бяха прилепени.
-Немога повече -прошепна ми той и ме целуна. Първоначално се отдръпнах. Но честно казано, това беше най-хубавото усещане в живота ми(Брутално казано от 16 годишна, а?).  Прокара ръката си зад кръста ми, сякаш ме прикрепяше още по-силно към себе си. А другата му ръка докосваше брадичката ми. Изведнъж той се отдръпна. Допря челото си в моето.
-Извинявай.
-За какво?
-За това, което се случи.
-Но защо се извиняваш?
-Защото знам, че вчера постъпих глупаво. И нямам право да правя нещо такова. Ти ми беше бясна. Аз исках да ти кажа просто, че искам да остане между нас, за да не ни го отнеме никой.
-Никой няма да ни го отнеме! Няма да позволя на никой да ни го отнеме! Никога!
-Мисля че разбра, какво чувствам вече. Ще разбера ако сега си тръгнеш и просто ме оставиш -каза той и погледна на долу. Повдигнах леко с ръка главата му, все още на милиметри от моята.
-Никога...НИКОГА не бих те оставила.
-Не мога да повярвам-продължаваше да говори, без да изправя главата си.
-Какво?
-Че се появи. Че те срещнах. Не съм срещал момиче като теб. Различна си.
Той отново ме целуна и притисна към себе си, но този път по-силно. Всякаш ми казваше "Никога няма да те пусна.". Осъзнавах, че момче, което вероятно всяко момиче в малкия ни град искаше, сега е пред мен, избрал е мен и искаше мен. Бях късметлийка. Но не ми пукаше. Не ми пукаше за външния му вид, не ми пукаше за популярността му. Пукаше ми единствено за него. За нас. Аз не виждах всички тези дънки, кожени якета и прическата (макар че и те бяха супер секси). Виждах единствено на моменти престорената му усмивка, погледа, който можеше да те запали и да те замръзи едновременно. И сладкия, рядко чуващ се смях който се разнесе веднага след като отлепи усните си от моите. Но...

   Бележка от автора:

Хей, надявам се ви харесва историята ми.
Ще се радвам да оставите мнение в коментарите и да ме последвате.
❣❣❣