Willow

Part 24

Събудих се рано. Беше около 5 часа. Не знам точно, нямах желание да погледна телефона си. Навън беше все още тъмно и се наложи да светна лампата. Бях отпаднала. Главата ми беше замаяна, а очите ми-подпухнали. При контакта със светлината от лампата ми се зави свят. Училището започваше в 8 часа и имах предостатъчно време да легна, да си почина и дори да закуся, но вместо това си направих кафе без захар, каквото не бях опитвала от години, защото очаквах да ме събуди и разведри по-бързо. Навън имаше сняг. Не беше много, но покриваше земята. Облякох се с дебелото ми зимно яке и излезнах. Не извиках никого. Нямах и намерение. Запътих се към близкия магазин, за да си взема нещо за ядене и разбира се, цигари. Тръгнах към централния парк на града, който беше на около два километра от дома ми. Улиците бяха пусти. Когато се уверих, че съм на достатъчно осамотено място, извадих кутията с цигари. Запалих една. После втора. Трета. И така докато не стигнах до парка. Там седнах на беседката, която единствено не беше покрита със сняг и забих в телефона си. Чувах вече събудилите се, минаващи ученици. Оставих телефона си и отново запалих цигара, гледайки в отдалечена точка.
-Роуззз -чу се глас далеч зад мен, но аз не се обърнах- Ро? -каза отново гласа, усещащ се по-близо. Обърнах се, като незабелязано загасях цигарата си.
-Ам, какво правиш толкова рано тук? -беше Макс.
-Ами, реших да се разходя -каза той и седна до мен- Можеш да я запалиш отново -каза той и св засмя.
-Нда, отказах се -отвърнах, продължавайки да гледам в отдалечена точка.
-Ро?
-Кажи.
-За вчера...
-Оф, забрави.
-Къде е Адам?
-Не знам. Вчера дори не го видях.
-Зарязал те е?
-Мм, не знам. Вероятно му е омръзнало да ме чака. Както и да е.
-Мда. Хайде да вървим -каза той и се изправихме.
Вървяхме около час. Вече беше 7 часа и щеше да е по-добре да се прибера.
-Аз мисля да тръгвам.
-Ам..
-Какво? Ако искаш ще те изпратя. Кога тръгваш за училище?
-Ам не, няма нужда да ме изпращаш.
-Ами окей. Чао.
-Ро.. -той ме прегърна през кръста и ме притисна към себе си. Аз също го прегърнах, надигайки се на пръсти.
-Имах нужда от прегръдка -казах аз и се отпуснах в очакване, че прегръдката беше до тук, но той продължаваше да ме държи в ръцете си -Има ли нещо? -казах аз, като отново сложи ръцете си около врата му.
-Да..
-Какво?
-Никога няма да те забравя, Роуз.
-И ти значиш много за мен, Макс. Радвам се, че останахме толкова близки след всичко. Винаги ще съм до теб ако има нещо. Знаеш.
-Нямах това на предвид -каза той, пусна ме и без да каже нищо повече, се обърна и тръгна. Не го последвах, защото знаех, че ще се видим в училище, а и трябваше да се прибирам. Вече беше 7:10 и аз още не се бях приготвила за училище.

*Малко по-късно*
Стана време за училище. Отидох до кабинета на 11а клас. Надявах се да се видя с Макс.
-Имаш ли идея къде е Макс? -попитах аз Ашли. Тя бе от неговия клас, макар че изглеждаше по-малка. Беше мило момиче, но и доста срамежлива.
-Ами, не знам, чух нещо, но не знам -отговори ми тя и продължи напред към вратата на стаята.
-Чакай! Какво си чула? -попитах я аз забързвайки се зад нея.
-Ами, не знам, казаха ми, че се е отписал или са го изключили -каза тя и ме погледна.
-Моля?!?!
-Или е станало нещо. Не знам.
-Как така не знаеш и казваш тези неща?! Кой ще знае със сигурност?!
-Не знам -при този отговор аз се забързах към нашия кабинет. Търсех Айс, но чух стъпки зад мен. Беше един от съучениците на Макс.
-Здравей. Не се познаваме, от класа на Макс съм, разбрах, че го търсиш. Сутринта дойде до нас и ми даде това, мисля, че е за теб -даде ми бележка, прегъната на две и се усмихна.
-Каза ли нещо друго? Добре ли е?
-Да, добре е. Имал някакви проблеми, щял да се оправи. Каза ми да ти кажа да си спокойна.
-Ами..добре.
-Отивам в час. Чао.
-Чао.

Свършихме училище. Още не бях прочела бележката, но не знаех за какво да се подготвя. Не казах дори на Айс. Стигнах на прага на вратата ми и седнах на стълбите. Извадих листа и се втренчих в него. Изгарях от желание да го прочета, но в същото време, не знаех какво ще се случи след това. Постоях известно време и влезнах вътре. Нямаше никой. Седнах на дивана и отворих листа. В момента в който погледнах написаното, не знаех какво да кажа, защото той беше единственото момче, което разбираше това в училището ми. Беше написано на един от най-грубите *поне според мен* езици - немски. В него пишеше:

______________________________________

"Es tut mir leid für alles was passiert ist. Ich wollte dich nie verletzen. So ist es besser,glaub mir. Wenn ich dich umarmt hab,habe ich dir was gesagt,erinnerst du dich? Ich hoffe du weißt was ich meine. Ich liebe dich. Vergiss es nie,egal was passiert. Ich hoffe wir sehen uns bald"
______________________________________

След всичко това останах без дъх. Звънях му хиляди пъти, но телефона му беше изключен. Писах му, но профила му беше изтрит. Не знаех нито какво се е случило, нито защо по дяволите ми пише на немски. Но имах нужда да разбера. Защото знаех на какво е способен Макс и не можех да му позволя да направи каквото и да е. Запътих се към човека на когото разчитах най-много - Адам.

Ly💘
Вече се старая да пиша по-често.
Наистина много се надявам да ви харесва.
Ще се радвам да оставите мнения.
Преводачка😂: Mihaela Blagoeva (реклама)