Willow

Part 22

На следващия ден станах рано. Очите ми все още бяха подути, поради случило се снощи. Но си беше факт, че каквото и да се е случило, трябваше да отида на училище. Отидох в кухнята. Родителите ми вече бяха станали.
-Добро утро, слънчице -възкликна мама.
-Добро утро -казах аз и се настаних на дивана.
-Как мина вчера? Чух ви в задния двор. Какво става?
-Нищо интересно.
-Кажи ми. Има ли нещо между теб и Макс? -тя не познаваше Адам. Знаеше само за Макс. Не знаех дали беше добра идея, като за първи път да споделя нещо такова на родителите си. В същия момент баща ми влезе.
-Какво става, от рано рано сте омърлушени?
-Добро утро и на теб. -каза мама и се засмя.
-Добро утро! Има ли нещо, принцесо? -попита ме той и седна до мен.
-Ами...не.
-Добре, ако има нещо казваш...нали знаеш? -усмихнаха се.
-Да, спокойно -е, явно не бях готова.
На вратата се позвъня. А з се изплаших по една или друга причина. Баща ми се запъти към вратата. Отвори, но едва се чуваха гласове и не можех да разбера кой е. Чуха се само думите на баща ми.
-Ами добре, влез. Аз ще я извикам -каза той и отстъпи назад. През вратата влезе Дъг.
-Хей, Дъг -изправих се аз- какво става?
-Ро...ам...
-Ела, седни, нещо за пиене?
-Не, Роуз, свободна ли си да излезем за малко. Да се разходим -каза той, без да помръдне от вратата.
-Да, разбира се. Нали няма проблем мамо? -казах аз и се изправих разтревожено. Не знаех какво се е случило, но Дъг изглеждаше прекалено притеснен, за да е дошъл просто за да излезем на разходка.
-Да, няма проблем- облякох се набързо и излезнахме.
-Как си, Ро, какво правиш?
-Не овъртай! Какво има?! Изглеждаш притеснен.
-Да, защото е така. Вчера виждала ли си се с Макс?
-Да...-наведох глава.
-Разкажи ми какво стана?!
-Ами, като цяло нищо интересно...
-Ро, говори!
Разказах му всичко. Не можех да му спестя нищо. И без това имах нужда да споделя на някого. Не можех да понеса нищо от това снощи.
-Ами той...
-Какво? Как е устната му?
-Нямам представа.
-Какво? Защо? Къде е той сега?
-Ро -Дъг се спря по средата на улицата- не знам къде е. Надявах се да е на върбата, но не беше там. И да проверих. Къде може да е? Къде сте ходили заедно? Някое значимо за него място. Трябва да има. Трябва да го намерим.
-Уха.. Очаквах да направи някоя простотия, но чак пък. Вероятно ще си дойде, спокойно, не се притес.. -бях прекъсната от телефона си. Беше Адам.
-Май трябва да вдигнеш. Аз ще тръгвам, може разговора да е личен -той се усмихна, прегърна ме и тръгна.
-Хей!
-Хейй! Какво правиш?
-Нищо. Адам, чувал ли си се с Макс. Малко тъп въпрос, но..
-Не не съм. То оставаше да съм се чувал и с него. Защо? -каза той и се засмя.
-Няма го.
-По-добре!
-Сериозна съм. Дъг преди малко дойде и беше много притеснен. Къде може да е?!
-Ами, не ми се иска да го кажа, но може да го потърсим ако искаш.
-Добре. Кога? Къде?
-Ами след час на центъра.
-Ами, добре. Кой друг ще е с нас?
-Не знам. Дано го намерим...
-Успокой се, може би е поредната му простотия. Отишъл е някъде и се е дрогирал и ще се прибере после. Спокойно!
-Добре, добре. Хайде до после. Обичам те!
-И аз теб! До после.
Бях започнала да се отказвам от пушенето, но точно сега не ми пукаше за нищо друго, освен за глупака, който малко или много ми липсваше. Бръкнах в джобовете на якето си и намерих стария кибрит, който ми беше дала Айс в деня, когато излезнахме. Не знаех защо още го пазя и още по-малко защое в якето ми. Извадих цигара. Сложих я между устните си и я запалих. Беше последната клечка, но аз въпрек и всичко върнах опаковката в джоба си. Един час по-късно се запътих към центъра. Адам беше там. Прегърнах го, колкото се може по-силно.
-Хей, успокой се, ще го намерим!
-Знам.. просто... Чувствам се виновна за случилото се.
-Знам. Всичко ще бъде наред. Обещавам ти.
Беше 11 часа сутринта. Звъннах на Дъг.
-Хей, Дъг!
-Къде си?
-Ами на центъра.
-Добре.
-От кога го няма?
-Вчера се прибра за малко и от тогава не съм го виждал и чувал. Звънях му, затваря.
-Добре. Спокойно. Мисля, че знам къде е. Довечера ще ти се обадя.
-Чакай? Къде?! Защо ч... -затворих преди да чуя какво ще каже.
-Къде мислиш, че е?
-Ами...всъщност си нямам идея. Просто не искам да го тревожа. Хайде, града не е голям.
-Добре. Просто искам да се успокоиш.
Денят беше към края си. Скоро трябваше да се прибера. Беше 7 часа.
-Хайде. Явно няма да успеем..
-Спокойно... Може вече да се е прибрал. Хайде на блока. Това място мидейства успокояващо.
-Добре.. -казах аз, хванах ръката му и погледнах надолу.
Качихме се по стълбите до последния етаж. Но точно там нямаше осветление.
-Звънни на Дъг.
-Защо? Макс го няма.
-Знам, но все пак.. може би се е прибрал. Не си мисли най-лошото за Бога!
Все пак звъннах на Дъг. Минавайки през малкото прозорче, което всички наричаха входа на покрива. Видях Макс. Телефона ми падна. Тойрязко се обърна и щом ме видя се изправи.
-Какво по дяволите правиш тук?!? Всички се притесняват за теб. Какво има!?
-Ами..

Lу ❤