Willow

Part 29

Беше събота и със семейството ми решихме да отидем на гости при дядо. Той беше възрастен човек, който наистина се нуждаеше от грижите ни, но живееше прекалено далеч, за това го виждахме рядко. Тръгнахме около 9 сутринта. Не казах на никого, че няма да съм в града тази седмица, но не мислих и да го правя. Все още мислих за пътуването на Макс и всъщност се радвах, но не намирах смисъла да не ми каже това. Знаех, че за него това е важно, та мечтата му беше да пътува. Но всъщност, нямаше какво да направя...

Вече беше около 12 и тъкмо пристигахме. Дядо ми живееше на брега на морето и още с излизането ми от колата замириса на плажен крем и морска вода. Чуваха се птиците. Беше невероятно. Дядо приближи към нас радостен.
-Децаа, здравейтеее, от колко време не сме се виждали!! -започна да прегръща всички.
-Татко, нещо против да останем известно време? -каза любезно майка ми, засмя се и го прегърна.
-Не, миличка. И оу...каква порастнала млада дама -засмя се.
-Здравей, дядоо -възкликнах аз и влезнах в къщата.
С шреминаващите часове, осъзнавах колко скучно е тук всъщност и се чудих какво да правя. Дядо ме разведе из цялата къща, беше невероятна. Стаята ми беше на втория етаж и имаще стъклен таван. Наистина много ми харесваше, но не намирах полза от това през деня. Следобед отидох в стаята на нашите, за да разгледам.
-Е, как сте?
-Добре, миличка, ти как се чувстваш тук? -попита майка ми.
-Ами...ще стоим малко нали?
-Ей знам, че не е толкова оживено, но това му е хубавото, разгледай наоколо.
-Оф, добре.
Излезнах от стаята нацупена и се засякох с дядо.
-Май не ти допадна толкова местенцето, а? Искаш ли да ти издам една тайна. Виждаш ли съседната къща, там живее Едис. Помниш ли го?
-Едис?
-Да, миличка. На времето постоянно си идвахте с майка ти и се събирайте тук.
-Не е ли момчето, което се води с Анди. Той е от моя град. Не сме се запознавали лично, но мисля че се сещам кой е.
-Отиди и го извикай. Може да се разберете, никога не знаеш.
-Дядооо, не става просто така. Прекалено различни сме за да се разберем.
-Виж миличка, запомни го от мен, може би "противоположностите се привличат" звучи като клише, няма да ти го казвам, защото не е така. Не винаги зависи от това, детето ми, зависи от това колко важен е един човек за теб и от това дали си готова да го приемеш с всичките му недостатъци.
-Дядооо, моля те, спри с измишльотините. -засмях се аз- Не мисля, че всичко това, работи по този начин, но щом настояваш ще го извикам.
Качих се до стаята ми, за да се оправя. Вдигнах щорите и пред мен се откри гледка към съседната къща, къщата на Едис. Стаята му беше точно срещу моята. Постоях известно време, гледайки към стаята му. Беше облепена с тонове плакати. Не беше точно това което очаквах. Изведнъж в стаята му влезе някой, но аз се скрих прекалено бързо, за да видя кой беше. Прозореца се отвори. Аз отново погледнах от ъгъла на прозореца си, едва забележима. Той стоеше на прозореца и гледаше към двора ни. Говореше по телефона. Не го бях виждала от години, бяхме се забравили, или поне той беше забравил за мен. Надигнаха се още малко, за да го виждам по-добре. Погледите ни се засякоха и веднага се скрих.
-Хей, кой е там?! -провика се той. Предполагах че е говорил на мен и се паказах.
-Здравей, Едис, аз съм, дойдохме си за известно време пораснал си -щом чух гласа на майка си отново се скрих.
-Ооо, здравейте, госпожо Джоунс, радвам се да ви видя. До кога сте тук?
-Ами мисля да поостанрм около месец
"-Един месец?! В това обезлюдяло място?! Нямаше начин да издържа..."-помислих си аз.
-Аа, Ро тук ли си е? -попита той.
-Да, извикай я, мисля че се качи горе.
-Ще и кажете ли да ме изчака на ъгъла след около 5-10 минути?
-Да, разбира се! Роо!!! -провика се майка ми, сякаш не може просто да се качи до горе. Влезнах набързо до долу и се направих че не съм чула нищо.
-Кажи, мамо. -казах аз по възможно най-нацупения начин.
-Усмихни се малко! Съседското момче иска да излезете, каза че до 5-10 минути ще е на ъгъла.
-Офф, добре -качих се за бързо до горе, за да си взема телефона и се запътих към мястото на което ще се чакаме.
Той дойде след около 2-3 минути.
-Хей, помниш ме, нали? -попита той. Беше малко по-висок от мен със тъмна коса и зеленикаво-сини очи. Беше се променил, и то много.
-Да, разбира се, че те помня -отговорих аз, след което последва прегръдка.
-Извинявай. Надявам се не възразяваш. Мили Боже, Ро! Не съм те виждал от години. Какво става с теб, защо не идваш? С Анди си говорихме за теб преди няколко дни. Подминаваме се и в града. Не ми пишеш. Никаква те няма.
-Уоу, Едисс, дай по-бавно. -засмях се- Не, просто не мислех, че ти ме помниш и имаш желание да излизаме. Оо, моля те, сякаш някога сме си писали. А и ти излизаш с Анди, не мога ей така да се натрапвам.
-Глупостии, знаеш ли как ни липсваше Рооо!
-Хах, и вие на мен.
-Хайде на скалата.
-Скала?
-Да, помниш ли, преди постоянно се събирахме там.
-Всъщност не, не помня. С теб винаги сме се знаели, но никога не сме имали възможност да се опознаем.
-Да, така е.

Хей,
Мисля да напиша последните няколко глави на Willow и след това да почна да пиша на ново ^^
Как мислите?
Ии да отново се извинявам, че пускам главата след тоооолкова много време.

Ly💘