Willow

Part 16

-Явно прекъсвам нещо.. -промълви тя, с глас, сякаш току що щеше да заплаче.
-Ро...-извика Макс и тръгна след нея.
-Остави я. Грешката е моя Роуз! Не трябваше да става така! Спри! -казах аз, притичвайки след нея.
-Как да не е трябвало да става. Виж, Макс, явно няма да се получи, има още 2-3 дни до започването на училище. А след това... Оставете ме на мира просто, може ли?
-Ро, моля те, не прави глупости. Аз съм виновна за всичко. Не се сърди на Макс.
-Вие се целунахте, мамка му! Как да го приема? Макс, съжалявам, до тук сме. А ти Айс..  Наистина те мислих за приятелка. -каза Роуз, обърна ни гръб и си тръгна. Трябваше да и дадем време. Тя наистина го обичаше. Много. Прекалено много, дори. А аз? Аз съм глупачка.
-Защо, по дяволите, го направи? Кякво си мислеше? Та, тя те обича! Каква игра играеш, Максим?! Кажи ми! Защо правиш всичко това? Продължаваш да се възползваш, да си играеш с чувствата? Така ли е?! За Бога ти не заслужаваш момиче като Роуз! Тоест...забрави ме! Ясно!? -казах аз и се обърнах- Не си и помисляй да ме следваш! И ако решиш да си играеш с някоя.. Предлагам ти, да не е с толкова важен за мен човек! -казах аз малко по-спокойно и тръгнах. Вече беше тъмно. Залеза беше преминал отдавна. Беше студено. Пусто и самотно. Точно както се чувствах. Разбрах какъв е той. Той-момчето, което считах за всичко. Роуз ме изостави. Или по-скоро аз я предадох...
В този момент на загуба на всякакви надежди, аз почти бях до нас и видях някой на стълбите, пред входната врата. Беше Роуз. Аз се затичах за да я прегърна и да се извиня.
-Ро, съжалявам за всичко! Наистина много съжалявам! Знам, колко те нараних. Не исках... -тя ме прекъсна.
-Благодаря ти! -каза тя, и в прегръдката си, ме стисна още по-силно. Отдръпнах се леко.
-За какво? Единственото, което направих е да те нараня. По възможно най-гадния начин.
-Чух какво му каза -виждах как очите и се пълнят със сълзи- Благодаря ти, Айс! Хайде да се разходим, наистина имам нужда да ми помогнеш и да реша много неща за напред..
-Хайде!
Тръгнахме към близкия парк. Полюляхме се на люлките. Разходихме се. Беше 22:35, когато за последно погледнах часовника. Вече нямаше абсолютно никой по улиците. Срещаха се само бездомни кучета и котки. Както и преминаващи таксита. Запътихме се към покрива на блок, който ми показа Ро. Качихме се на горе, към покрива. Легнахме върху калдаръменото покритие на покрива и се загледахме в небето. Беше отрупано със звезди. Всяка следваща появила се беше все по-блестяща от останалите. След няколко минути мълчание, Роуз продължи разговора.
-Обичам го. Наистина. Но, мисля, че ще е по-добре да останем прияте..-нещо я прекъсна. Имаше някого при нас.