Ugly |Yoonmin

•Chapter 6•

- Юнги х-хьонг? - нежното гласче на по-малкия потрепна при вдигането на мобилното устройство, карайки го да се свие на по-голяма топка в леглото си. Горкия Джимини, страшно се боеше от дъжда, беше му точно като ахилесова пета.

- Джимин? - почти със светлинна скорост Юнги взе слушалките от бюрото си, разплитайки ужасната топка, на която бяха, включи малкото кабелче в устройството, пренасяйки звука в слушалките, вече слагайки ги спокоен. Искаше да чува гласът на малчото колкото се можеше по-чисто и ясно, харесваше му как думите винаги излизат с тази невъзможна за него тиха и нежна като лястовича песен нотка. - Добре ли си?

- Мини, моля те.. -  Джимини се чу глухо в слушалката, той бе заровил личицето си в одеялото до него, опитвайки да успокои бързото си сърцебиене поради покачилия се адреналин в тялото му. - Говори ми, искам да слушам моето любимо т-татенце.

"Не се ли разбрахме относно тази дума?" 

Юнги се хвана за косата, дърпайки бретона назад, чрез показалеца и палеца той се хвана за слепоочието, масажирайки го леко и внимателно, колкото да успее да измисли някакви успокояващи думи, които щяха да помогнат на партньора му. Какво толкова страшно намираше Джимин в дъжда? Просто капки падаща вода, нищо сериозно, от което човек да се бои. Друго щеше да е ако примерно бяха гръмотевици, уви, не.

- Ей, жабо, разкажи ми защо така се боиш от дъжда? Може да ти олекне - всичко си вървеше някак спокойно, докато господин непукист не се обади. Джимини подсмъркна няколко пъти, опитвайки се да се успокои, но това породи отвратеното лице на Юнги и поредната доза от неговите досадни и ненужни изказвания - И ако може не ми подсмърчай, усещам гнусливите ти сополи чак тук.

"Татенце, много си груб с Джимини.."

- Всичко започна с това..

Бавно, тихичко и изпълнено с болка дребосъка започна да разказва всеки малък детайл отностно страхът му към дъжда и по-бурното време. Одеялото, което първоначално гушкаше като плюшче сега стоеше като покривало за главата, раменете и тялото му, а краката бяга кръстосани като по турски, а над тях огромна възглавница, на която калъфката и беше от анимацията "Gumball". Малките му ръчички трепереха, стискаше ги в юмручета, но уви пак нямаше резултат - продължаваше да трепери, гласът му също го издаваше.

Юнги го изслуша до самия край, наслаждаваше се на тихото гласче, идващо от другата линия, очите му стояха затворени, опитваше се да си представи гледката на уплашеното момче и се стараеше всячески да прикрие леката усмивка, плъзнала се на лицето му, но така и не успя да я овладее.

- Джимин, искаш ли да те накарам да се усмихнеш макар и за малко? - оставяйки се думите, Юнги издиша пред микрофона на телефона, оставяйки тръпки по тялото на по-малкия, който съвсем спокойно го подтикна на продължи.

- С-слушам те, тати..

- Красив си.

Още преди Джимини да осъзнае чутото, Юнги затвори телефона, мятайки го заедно със слушалките отстрани леглото.

 Какво му стана? Сто процента бе сигурен, че думите, които искаше да каже бяха "ти си пълен задръстеняк"..

"Повече никакви разговори с това хлапе в три сутринта." - повтаряше си - "Той изполва някакви магии, да, да, това ще е.."