Aquiver

Science

Вторник. Най-омразният ден от седмицата ми. Нито имаше някаква надежда уикендът да дойде скоро, нито някаква надежда някой да направи купон. Всички бяха заровили носове в учебниците и отказваха да се покажат на слънчева светлина, освен ако не беше, за да отидат до университета. През този ден винаги имах най-натоварена програма и най-натоварващи лекции.

Оказа се, че имахме нов заместник по Устройство на тялото, защото професорът ни беше решил да духне нанякъде. Вероятно му беше омръзнало от "апатичното жалко поколение", както обичаше да ни нарича.

-    Сядайте си по местата - новият сърдито избоботи.

Беше наистина стар, на преклонна възраст. Палтото му беше скъсано и закърпвано множество пъти. Обувките му бяха прашни, а косата - бяла. Вероятно на младини се беше ядосвал твърде много с такива като нас.

-    Добър ден - някой от предните редове реши да му покаже какво е поздрав.

-    Хайде, хайде, без тия ти глупости. Нито дали ще имам добър ден, нито името ми ви трябва, знам аз. Прибирайте си нещата, днес няма да пишете. Сегашната система ви е превърнала в роботи, само пишете и гледате, нищо не ви влиза в главите, не се задълбочавате изобщо в мислене.

Старецът ни удостои с честта да затворим прозорците, от което всеки беше доволен, защото никой нямаше намерение да се разболява.

-    Какво ще правим тогава? - някой от задните редове попита.

Обърнах се назад, недоволна, че съм седнала по средата. До този, който беше попитал, седеше Стайлс. Дъвчеше ментова дъвка с особено ожесточение и едва ли изобщо се интересуваше от това какво става около него. Беше особено незаинтригуван.

-    Ще стоите кротки и ще ме слушате. Всеки, който заспи, проговори или посмее да се натиска с някого, отива на дъската и започва да пише функции на тялото и състав на кръвта. - очевидно беше станал със задника нагоре днес или може би просто си беше задник, кой да знае - Животът е нелогичен, господа и госпожици. Нали няма женени сред вас? Не ми отговаряйте. Та - прочисти гърлото си, - в живота има две фази, както аз го виждам. Първо се учиш да оцелявяш, после умираш. Забавно, а?

Никой не се засмя. Старецът беше твърде мъдър и тонът му беше твърде сериозен, за да не изпаднеш в дълбоките размисли, които искаше да провокира у нас.