Помогни ми

•Част 10• "И.... просто се пуснах по течението..."

Щом погледнах към мястото от където идваше гласът си мислех, че вече психиясвам...
Това е НЕВЪЗМОЖНО!!!! -
Крещях си това на ум много пъти.
Той!
Внезапно той клекна срещу мен и започна да събира моите рисунки.
Почти веднага последвах примера му и просто си стояхме клекнали събирайки рисунките ми.
Погледнах го.
Сините шлифовани до съвършенство диаманти. Почти залязлото и невиждащо се слънце хвърляше последните си лъчи върху сините му очи. Те заблестяха. Бяха.... Съвършени...
Събрах последните рисунки, които видях и станах.
Той също стана.
Веднага след това и помести дясната си ръка пред лицето си.
Той държеше лист.
Да не би това да е една от моите рисунки?!!! -това започна да канти в главата ми.
След момент неловко взиране в него той погледна към мен, като продължи да държи листа в ръка.
-Това... -започна да каза като се взираше отново в листа- е невероятно!
Той се усмихна гледайки към листа.
Лицето му грейна.
Той все едно засия от щастие.
-Кккооое?-едвам промълвих аз.
Той обърна листа.
Това бе.....
Моята рисунка!!!?
Вече започнах да сравнявам неговите очи с тези ,които нарисувах.
Толкова си приличаха...
-Ааааа... Благодаря... -казах почти уверено аз.
Никога не съм била по-уверена в думите си.!
-Как се казва творецът на тази рисунка? -попита ме някак си внезапно и интересно.
-Зоуи. -казах по-уверена от всякога.
По принцип никога не е говорил с мен.
Е... това първият път не го броя за разговор особенно.
Той свали ръката си.
Подаде другата си и каза:
-Приятно ми е Зоуи. -каза усмихвики се.
Аз никога не се бях усмихвала по този начин...
Дори не си спомнях кога за последно се усмихнах "НАИСТИНА".
В смисъл.... не престорено.
Защо ли той изобщо си губеше времето с говорене.... и то не с кои да е.... аааа... с НАЙ-ГОЛЯМАТА ЗАГУБЕНЯЧКА НА ТОЗИ СВЯТ!!!! -АЗ.
Чудех се какво да направя!!!
Непредвидено и не планирано...
Без дори аз да се усетя какво правех...
Просто не го бях правела...
От...
Много Много Много време и не знам дали изобщо някога бях...
Но вече беше факт...
-И на мен... -казах с приятелски тон и подадох ръката си.
Нямам си и на идея как...
Защо...
Но...
Просто го направих без дори да се замислям.
Просто се държах и казвах това, което исках да кажа.
Не помня кога последно го бях правела.
Ако съм изобщо...
-А ти си?... -казах аз без дори да усетя как се изплъзна от устата ми.
Той се засмя.
И аз след него съвсем леко....
Се...
Засмях?!!!
Усетих топла и нежна топлина върху дланта ми ,която като мен беше все така студена.
Стопли я и ми стана много приятно.
Скоро никои не се здрависвал с мен по свое желание.
СПОМЕНАХ, ЧЕ СЪМ ЗАДРЪСТЕНА И АНТИСОЦИАЛНА ПРЕДИ МАЛКО!!!
Ако не се под разбрало вече де...
-Аз съм Майк. -тези думи разбиха съзнанието ми като гръмотевица излязла от небе без облаци.
От нищото.
След тези му думи той ме пусна...
Топлината си изчезна...
Остави моята ръка отново студена и.....
Самотна?...
Аз дръпнах ръката си към тялото.
Той се почеса по врата и каза:
-Сърдита ли ми си... Зоуи?
Аз се учудих.
Та защо да му се сърдя?!!!
-Не. Защо изобщо ме питаш? -чух тези думи. Така спокоини.
Но те...
Идваха от моята уста!!?
Леко се усмихнах.
Сякаш не мозъка ми контролираше нещата...
Ааааа...
Сърцето?
Това въобще възможно ли е?
Някак си просто от доста дълго време бях приела, че... нямам емоции.
Емоции като:
Щастие...
Такива като:
Болка и нещастие ги познавах повече от всеки друг.
-Защото ти просто избяга. Тръгна без да кажеш нищо. Нито едно "Чао".-каза някак изнервен той. Майк.
Аз стоях безмълвна...
Та какво се предполагаше, че трябва да кажа?
Стиснах скицника си силно.
-Извинявай!!! -каза той и погледнем на страни.
Не в мен а на страни...
Вече тотално нищо не разбирах!!!
Нямам опит все пак...
И....
Просто се пуснах по течението...
-Аааамиии... -измънках аз и той ме погледна- звънецът би и.... вече бях закъсняла....и... просто побягнах. По принцип никои не говори с мен.
Учудих се сама на себе си.
Аз просто го казах...
Забих поглед в земята.
Усетих погледа му върху мен.
Тогава...
Вдигнах глава...
Той...
Седеше безмълвен и много учуден.
-Исках да ти благодаря. -казах аз и продължих веднага, защото ако бях спряла нямаше да го кажа-Ти направи денят ми по-хубав от всякога.
Казах го...
Този прилив на сили които ме обзе...
Вече...
Нямаше и помен от него...
След като го казах той изчезна...
Увереността ми си отиде и седях с поглед забит в земята.
Чух кикотене...
Повдигнах леко глава и той се смееше...
Смееше се много... Сладко? При тази си мисъл забих поглед в земята.
Усетих руменина по бузите си...
Та какво ми ставаше?!!!
Това не съм аз...
-Зоуи. -каза той, но аз не исках да повдигна глава. Не исках!!!-Зоуи.Погледни ме де...
След като каза това аз си изправих главата.
-Да? -попитах аз. Отметна кичур от лицето си, но не го гледах в очите.
Не можех...
Той се приближи малко и ми подаде рисунката. Аз я прибрах в скицника си.
-Аз трябва да вървя. -каза отсечено и ясно той.Вече усетих, че сигурно е изгубил желание да комуникира с мен. Та кои би си го причинил доброволно?!!!
Усетих сълзите напиращи да излязат наяве.
Пак болка от отхвърляне...
Не беше ново чувство.
Усетих я...
Една сълза потече по бузата ми...
Не я спрях...
Стиснах скицника си и тръгнах.
Забързвах и забързвах колкото скороста на сълзите си...
Той може нищо да не е направил, но...
Той ми даде да усетя тази топлина, а после ми я все за по-малко от минута.
Вече бях почти до вкъщи и влетях с гръм и трясък.
Заключих входната врата след като влязох и се качих на бегом в стаята си...
Хвърлих нещата си на пода и се метнах на леглото.
То беше студено, но меко...
Точно като душата ми...
Завих се с юргана и се сгуших.
Преди да затворя очи зърнах с Крайчеца на окото си част от онази рисунка...
Обърнах се на другата страна и заспах неусетно със засъхнали сълзи на още румените ми бузи...

----------------------------------------------------------
Това е за днес...
Тази глава има 1002 думи!!! {Сам по самата глава без идиотщините ми тук😂}
Така по добре ли е?
Какво мислите за развитието в книгата?