Помогни ми

•Част 4•

Аз наистина бях паднала на пода...
Пред мен беше клекнало едно момче горе-долу на моята възраст. Това момче ми бе подало ръката си.
Защо?
-Добре ли си? -попита ме момчето. Изглеждаше доста притеснено. Какво ли се случи?
Аз разтърках очи и пак погледнах към момчето. Явно не сънувам.
Аз кимнах в знак на съгласие.
Той хвана ръката ми и ми помогна да стана. До сега никои не ми е помагал. Дори с толкова нормален жест.
Той се наведе и все нещо от земята.
-Това е твое нали?-каза изправяйки се момчето. Аз погледнах към ръката му. Това беше телефона ми.-Много съжалявам,че те блъснах. Просто щях да закъснея. Извиняваи.-при тези думи аз осъзнах, че просто съм паднала.
Аз взех телефона си и го прибрах в джоба ми.
-Няма нищо... -едвам промълвих аз. Никои не е бил толкова мил с мен.
Сега забелязах, че момчето пред мен е много красиво!
Беше по-висок от мен, със сини очи и кестенява коса. Косата му бе разрошена.
-Боли ли те нещо? -продължаваше да пита той. Тогава го погледнах. Право в очите. Те бяха като океана. В различни нюанси на синьото. Дори имаше и съвсем малко зелено. Загледахме се един в друг без да казваме нито дума. Не знам колко време стояхме така, но на мен ми се стори с часове.
След малко звънецът удари и двамата излазохме от транаса.
Може и да е било само няколко секунди, но нямаше да забравя тези сини очи...
Аз се затичах към класната стая и момчето продължи да седи в тази поза.
Вече бях пред класната стая. Доста  далеч от стълбите. Поех дълбоко дъх и отворих вратата...
----------------------------------------------------------
Това е днешната глава.
Вече сме на #76 място!
Радвам се, че ви харесва.
Явно тази седмица ми е дошло вдъхновението 😂😅😃 .
За следваща глава... Не знам скоро...
След като публикувах тази глава сме на #56!
Благодаря🙏💕