Белла - Брукс #1 Бяло

15

Карл не беше добре. Аз още повече. Беше седнал на дивана, но телевизора не беше пуснат, нямаше пуканки и Кити я нямаше.
-Кити! - извиках котето и то пристигна от кухнята. Веднага се настани в скута на Карл.
Седнах до него, а Тео от другата му страна.
-Тя скъса с мен. - каза го равнодушно, но знаех че страда. Той я обичаше.
-Заради мен ли? - прошепнах го през сълзи.
-Да.
-Мислех я за по-различна.
-Всички са едни и същи. Имам нужда от бира.
-И аз. - каза Тео и отиде до кухнята.
Погледнах масата и видях ключовете на колата. Карл взе дистанционното и пусна телевизора. Аз взех ключовете и излязох. Ако имаше нещо против, не трябваше да ги оставя там. Трябваше да кажа нещо на Лили.
Докато слизах се молех да успея да подкарам колата. Запали от първия път. Седалката не ми беше удобна. Все пак беше нагласена за неговото тяло. Все пак успях да я наглася за моето и потеглих. Не знам с колко съм карала, но за пет минути бях пред тях. Заключих колата и се изкачих до нейния етаж. Чуках на вратата, докато се отвори, само за да й кажа:
-Ти си кучка! - можех и по телефона да й го кажа, но бях твърде ядосана и тъжна заради брат ми.
-Толкова си хубава, Ашли!
-Не съм, но и да бях, това не означава, че трябва да го зарязваш.
-Той е влюбен в теб, Ашли.
-Не е. Вярно е, че ме обича, но не повече от сестра. Познаваме се от както се помним...
-Знам историята ви. Просто си върви, Ашли.
Стояхме от двете страни на отворената врата. Аз бях причината той да не може да задържи момиче. Наистина си мислех, че Лили не ме възприема като заплаха, но изглежда съм се заблуждавала.
-Направи грешка, Лили. Дойдох само да ти кажа, че си кучка и глупачка. Не съм имала намерение да разговарям с теб. Повече не искам да те виждам.
Не знаех дали е затворила вратата. Не знаех дали това бяха истинските й мотиви, но и нямах намерение да разбирам. Исках да се махна от тук. Усещах как сълзите се стичат по лицето ми. Когато излязох от сградата видях колата на Тео, а един полицай беше спрял зад нея и сега се приближаваше. Нямаше да се измъкна. Надявах се шофьорската ми книжка да е в мен и да успея да го убедя, че колата е на гаджето ми.
-Веднага тръгвам. - казах му още докато се приближаваше. Успях да го огледам хубаво. Походката му беше като на хищник, готов да нападне плячката си. Беше секси, висок и изпълваше униформата си на правилните места.
-Значи знаете...
-Знам, но имах спешна работа и трябваше да я свърша. Гаджето на приятеля ми го заряза и трябваше да й кажа, че е...
-Чакай, чакай, забави малко!
Но аз не можех, понякога бях много досадна, дори когато ме грозеше затвор.
-Ами тя скъса с него.
-Ваша ли е колата, госпожице?
-Не. На гаджето ми.
-Гаджето на момичето?
-Не. Тя е гадже на приятеля ми, а колата е на моето гадже.
-Както и да е. Тук не се паркира.
-Знам. Съжалявам, полицай, Роджърс! - прочетох му името на значката. - Но трябваше да се накарам на тази кучка.
-Мили боже, трябва ли да извикаме линейка? Жива ли е?
-Разбира се, че е жива. Тя просто е скъсала с него.
-И все пак, дайте си документите и документите на колата.
-Добре. Те са вътре в колата. - качих се и взех малката си чантичка и слава богу книжката ми беше там. Беше ми трудно само да открия документите на колата, но успях. Дадох ги на полицая без да ги погледна, нямаше време и го изчаках.
Докато чаках си мислех за Тео и начинът, по който щеше да реагира когато се върна, а ако полицаят решеше да ме затвори или да конфискува колата... Или и двете?
-Първо нарушение. - той се появи до мен и ми подаде документите. - Ще се разминете само с предупреждение, защото и приятелят ви няма нарушения. Следващият път паркирайте където трябва.
-Разбира се, господин полицай! - усмихнах му се и запалих. Молех се само да стигна невредима до нас. Нямах представа как съм я докарала до там, но обратният път го изминах за двадесет минути.