The Robbers/ Крадците ( I )

Първа глава - Обирът

- Съжалявам, че трябва да Ви разочаровам, госпожице Брукс, но времената са такива, че история като тази, която сте написали е нещо прекалено странно за нашата аудитория. Журито я оцени отрицателно, всичките ми колеги твърдяха, че нещо й липсва. Аз я харесах, но както знаете мнозинството печели. – промърмори възрастният мъж и дръпна от лулата си, издишвайки гъст облак дим в лицето ми. Притворих очите си и се закашлях демонстративно, но той не отрази реакцията ми. – Сигурен съм, че следващият път ще издадем книгата Ви. Дотогава – не спирайте да пишете! Истината се крие в детайлите.

Стана от коженият си стол и ме изпрати до вратата; потупвайки ме няколко пъти по рамото и ми пожела късмет преди да я тръшне под носа ми. Почувствах се като мръсно коте, изхвърлено на улицата. Не ми даде шанс дори да си поискам копието обратно – разкара ме преди да успея да си отворя устата. Разбирах го. Бе свикнал да се занимава с такива като мен и поредната двадесет и две годишна, която се мислеше за гениална писателка не бе нищо ново под слънцето. Въпреки всичко, бе длъжен да ми даде шанс да изкажа мнението си. Това щеше да го различи от поредните шест представители на издателства, които бях посетила в последната седмица.

Опитах се да игнорирам бучката, застанала в гърлото ми и да не се разцивря като малко хлапе пред вратата на „Джоунсън и син", но не ми се получаваше. Бях прекарала цял ден в търсене на издателства, оставяне на копия от глупавата ми книга, която дори не харесвах и срещи с непознати хора, но денят винаги завършваше по един и същи начин – „съжаляваме, госпожице Брукс, но книгата Ви не струва и мечтите Ви никога няма да се сбъднат, защото Вас просто не Ви бива за писател".

Въздухът бе тежък и влажен, а наоколо миришеше на дъжд; типичното Лондонско време не изневеряваше на навиците си. Сведох глава и закрачих по осветените улици, надявайки се, че можех да пусна няколко сълзи без никой да ме забележи и умствено благодарих на слънцето, задето бе залязло още преди няколко часа. Единствено така можех да се отърва от товара си на момента без никой да забележи разхленчената ми физиономия.

Сложих качулката на черният си суичър и тръгнах към Лондон Бридж, където обичах да прекарвам времето си, когато бях тъжна. Взирах се в Темза, изяждах един пакет розови Харибо и настроението ми мигновено се оправяше. Бях свикнала да се справям с емоционалните си кризи сама. В живота ми нямаше човек, който да може да ме развесели така, както аз самата. Вземах си топъл душ, обувах си меките чорапи и гледах Гордост и предразсъдъци. Бях кръстена на главната героиня и този филм имаше сантиментална стойност за мен, но за жалост почти никога не можех да намеря мъж, който да споделя филмовите ми предпочитания.