Събудих се от силен шум, идващ от входната врата. Трикс подскочи от съня си и веднага се скри под дивана, на който лежах. Усетих как в тялото ми се надигат едновременно страх и любопитство, но реших да остана на мястото си и да запазя спокойствие. Знаех, че варианта някой да ме открие в тази вила беше минимален, но все пак съществуваше; баща ми щеше да търси под дърво и камък, за да намери любимата си дъщеря. Съмнявах се обаче, че ще ме открие точно тук. Момчетата се бяха погрижили да ме скрият добре от всички опасности и аз им вярвах.
Оглушителна тишина се настани в голямата къща. Единственият звук идваше от пукащите пръчки в камината. Огънят гореше бавно, не му оставаше много. Съвсем скоро щеше да изтлее в нощта.
"Какво по дяволите беше това?" - запитах се наум. Реших, че е неприсъщо за мен да стоя на едно място и да чакам да ме нападнат, заради което с тихи стъпки и много усилия започнах да се приближавам към източника на силният тътен. Всяка една стъпка ми доставяше невероятна болка. Макар да беше минала седмица и тялото ми отчасти да беше свикнало със синините и натъртванията, аз все още не можех да се движа нормално. Не мисля, че някога щях да свикна с тази болка. Умствено благодарих на човекът, измислил болкоуспокояващите и затаих дъх, когато най-накрая стигнах до коридора, мястото, от което бях сигурна, че бях чула нещо.
Стисках юмруци, осъзнавайки колко глупаво бе решението ми да следвам източник на силен шум невъоръжена, след като шайка мафиоти ме издирваха из цялата страна. Да, поредното необмислено решение, взето от великата ми особа.
Едва не изпищях, когато заварих Макс да лежи в локва от собствената си кръв на пода в коридора. Входната врата беше широко отворена, позволявайки на коварният декемврийски студ да нахлува свободно в топлата къща.
Момчето стоеше напълно неподвижно, а отворената рана в корема му ме накара да потреперя.
- Макс! Божичко, Макс! - затичах се към него с все сили и приклекнах до полумъртвото му тяло. - Ник! Ник, слез бързо! Помощ! Помощ! - крещях с цяло гърло, докато притисках изтръпналите си от шока ръце към раната му. Трябваше да спра кръвотечението, защото в противен случай щеше да умре.
Не. Не, това нямаше как да се случи. Макс нямаше да умре в ръцете ми.
След няколко секунди чух забързаните стъпки на слизащият по стълбите Ник. Косата му беше разрошена, очите притворени; очевидно досега бе спал. Въпреки това по лицето му се изписваше явна тревожност. Крясъците ми бяха внезапни и стряскащи, но за онези няколко секунди той бе успял да осъзнае, че има някакъв проблем и бе успял да се приспособи към ситуацията. Налагаше се.
VOCÊ ESTÁ LENDO
The Robbers/ Крадците ( I )
AçãoБет е млада писателка, опитваща се да пробие с творбите си, но нито едно от издателствата, в които предлага историите си не одобряват труда й. Изправена пред трудността да измисли достатъчно завладяваща история, тя е на прага на отчаянието. Точно ко...
