The Robbers/ Крадците ( I )

Единадесета глава - Нападението

Пъхна горещите си ръце под тениската ми, стискайки нежно гърдите ми, което ме накара да изстена. Не бе прекъснал целувката ни дори за миг, но когато онзи звук излезе от устата ми, сякаш нещо у него се пречупи. Агресивната му животинска природа бе на път да излезе наяве, когато нещо ни изкара от транса, в който бяхме попаднали.

Много ясно можехме да чуем как кола паркира пред къщата. Ник се обърна и с един бегъл поглед се взря в гледката през прозореца.

- Мамка му! Това не е моята кола. – изсъска и ме хвана за ръката, затичвайки се нагоре по стълбите. Всичко се случваше толкова бързо, не можех да разбера нищо. – Бързо! Трябва да се разкараме от тук възможно най-бързо! Копелетата са ни проследили.

Бутна ме в спалнята, в която все още осезаемо можеше да се разбере, че беше пушил. Седнах на леглото докато той заключваше вратата и едва не извиках от изненада, когато отвори нощното шкафче с книгите и от него извади черен пистолет. Зареди го с няколко патрони и когато се увери, че оръжието е толкова опасно, колкото му се искаше се приближи до мен и приклекна до тялото ми, взирайки се право в очите ми.

- Знам, че ще ти бъде трудно да го направиш, предвид факта, че вероятно никога през живота си не си стреляла с пистолет. – думите му отекваха в пространството, макар и да шепнеше. Преповтаряха се хиляди пъти в ума ми. – Но ще се наложи, Бет. Тези хора са тук, за да ни убият. Ако не ги убием ние, те ще го направят.

Взирах се в нефритените му ириси и дишах тежко. Оръжието бе намерило мястото си в дланите ми, а тежестта му ме изненада.

- Кои са тези? Защо са ни проследили? Какво искат от нас? – задавах въпросите си неуморно, търсейки някакво обяснение за случващото се. За жалост ми беше трудно да го намеря.

Той въздъхна и прикова погледа си върху дървената врата. Чувах тежките им стъпки, как се приближаваха до вратата. Забелязах и друг пистолет, който мълчаливо бе намерил мястото си в дънките на момчето.

Понечих да кажа нещо, когато Ник запуши устата ми с ръка и ми направи знак с очи да замълча. Стъпките спряха точно пред нашата врата. Тялото ми изтръпна. Дали ни бяха чули?

- На 3... – застана зад вратата. – Насочи пистолета си към тях и не мърдай; довери ми се. Няма да успеят да те наранят.