The Robbers/ Крадците ( I )

Трета глава - Сделката

Лежах на неудобното легло, вперила поглед в тавана. Бяха изминали няколко часа от последната ми среща с похитителите ми. Слънцето отдавна бе залязло. Тъмнината бе успяла да си проправи път във всеки един от ъглите на малката стая. Сълзите се стичаха безспирно от очите ми, а подтискащите мисли не искаха да напуснат главата ми.

Чувствах се преуморена, изплашена и отчаяна. Стомахът ми също бе започнал да се обажда. Не знаех какво щяха да правят онези хора с мен от тук нататък, но със сигурност нямаше да е нещо добро. Проверих всяко кътче в малкото помещение с цел да намеря нещо остро, което щях да използвам за самозащита в случай, че се нуждаех от такава, но нямах късмет. Нещастникът не държеше нищо опасно в стаята си.

Може би се опитваше да избяга от жестоката реалност, когато се връщаше в стаята си. Вероятно си повтаряше, че не е толкова лош, колкото всъщност беше и когато погледнеше към тъжният поглед на Кърт Кобейн, който бе закачил на плакат над главата си, някак си успяваше да се изповяда пред него и да преглътне реалността една идея по-лесно.

Предположенията ми за характера на Ник варираха в огромен спектър, а факта, че бях заключена в онази тъмна стая не помагаше на трезвото ми мислене. Не бях яла нищо от предишния ден и започвах да се изнервям.

Чух някакъв шум, който привлече вниманието ми. Видях как светлината, която се виждаше през ключалката, изчезва. Някой вкара ключ и го завъртя два пъти, след което леко открехна вратата и плахо влезе в стаята. В ръцете си държеше нещо, но не можех да преценя какво бе то.

Закрачи несигурно към леглото и остави това, което носеше на нощното шкафче. Светлината, която влизаше от коридора ми бе достатъчна, за да позная мъжествената му осанка – Ник ми носеше табла с храна. Миризмата на свежа салата и печено пиле се проправи в изгладнелите ми сетива, карайки кокалестото ми тяло да ме предаде и да ме накара да отворя очите си. Той забеляза, че помръднах и застина на място; явно не бе очаквал да съм будна.

- Спиш ли? – проговори тихо. Приближи се до мен и седна на леглото, но след като забеляза, че не помръдвам, въздъхна. – Стига. Не се прави на заспала, видях те. Не съм тук, за да те нараня. – спря за секунда и си пое дъх. – Виж, помислих над думите ти и осъзнах, че си права. Не заслужаваш подобен долнопробен начин на живот. Но обстоятелствата са такива, че ти видя прекалено много и трябваше да те вземем със себе си. Не можехме да си позволим да направим грешка, не и сега. Планирахме този обир цели шест месеца, Бет, но не успяхме да предвидим теб.