The Robbers/ Крадците ( I )

Девета глава - Вечерята

След около двадесет минути бях събудена от нежното му докосване. Когато погледнах през прозореца, забелязах, че бе паркирал пред триетажна къща. Отвън бе украсена с Коледни лампички, напомняйки ми, че след няколко седмици Коледа щеше да пристигне и за първи път, не знаех как ще я прекарам.

Големите прозорци показваха вътрешността на къщата, която бе меко казано добре обзаведена. Личеше си, че тук живее богат човек.

Ник ми отвори вратата и галантно подаде лакът; бях на път да падна, но се досетих, че пред майка ми трябваше да се правим на двойка. Докъде ли щяха да стигнат преструвките ни, за да й се стори достоверно? В ума ми изникна малкият факт, че с него не бяхме преговаряли нищо на тема „връзката ни" и осъзнах, че едва ли щяхме да излъжем мама така, както успяхме и с госпожа Блосъм. Тя ме познаваше прекалено добре. Дори една грешка можеше да бъде фатална и да предизвика съмнение.

- Добре дошла у дома. – съобщи и в една крачка тръгнахме към входа на огромната къща. Влязохме вътре заедно, като преди да продължим към уютната всекидневна се уверих, че съм събула обувките си. В момента, в който ги разкарах от краката си се почувствах така сякаш отново бях жива. Обух някакви пантофи, които бяха оставени наблизо и отново се върнах до Ник, стискайки ръката му. – Когато стане на въпрос за детайли от връзката ни ми позволи да говоря, моля те. Довери ми се. Само така ще се измъкнем от тази каша.

Сбърчих вежди.

- Каква каша? Това е майка ми. – изсъсках в отговор преди да влезем в кухнята, където майка ми пиеше червено вино и си говореше с непознат за мен мъж.

Когато влязохме в помещението, погледите и на двамата се приковаха върху нас. Усетих как се изчервявам, когато мама прекъсна разговора си и без да се церемони изтича към дребното ми тяло.

- Господи, Бет, какво се е случило с теб? – възкликна и ме прегърна силно. Взираше се в мен сякаш съм извънземно. Не можех да си обясня защо. – Не съм те виждала в рокля от сватбата на леля ти в трети клас...

О, ето защо.

Осъзнах, че Ник се беше престарал, когато забелязах майка ми, облечена в любимите си дънки и бял пуловер, който й бях подарила една Коледа. Тъмната й коса бе сплетена в рибена кост, нищо необичайно за стила й. Познавах я прекалено добре. Беше заложила на удобни дрехи, защото не знаеше какво я очаква и по този начин се успокояваше. Сякаш дрехите й я успокояваха, когато бе притеснена.