The Robbers/ Крадците ( I )

Втора глава - Последствията

На другата сутрин се събудих от студ. Отворих очите си бавно, тялото ми трепереше без да има с какво да го стопля, а в мига, в който се изправих срещнах три чифта очи, които се взираха в мен. Все още се намирах в белият бус. Явно бяхме стигнали в скривалището им.

- Хайде, спяща красавице, по-живо. Чака ни много работа, а тук не харесваме мързеливците. – едрият червенокос се заяде и влезе в багажника на вана, където всъщност се намирах аз. Започна да прибира разпилените откраднати пари в чувалите, които завлякоха със себе си по време на обира и ми кимна. – Ела. Помогни ми да събера тези пари.

Послушах го и се приближих. Взех един от четирите чувала и го отворих: огромното състояние, което бяха успели да конфискуват от банката беше немислимо дори за най-смелите ми мечти. Не можех да приема факта, че в ръцете си държах такова огромно количество банкноти.

Реших да не задавам въпроси и се заех за работа. За да не бъде работата ни прекалено безинтересна, пред вана стояха Макс и Ник, които перфектно играеха ролята си на публика. Къдрокосият бе запалил цигара и бавно издишваше дима от нея всеки път, когато погледнех към него. Движенията на Макс пък бяха накъсани, сякаш във всеки момент щеше да дойде и да се присъедини в малката ни акция, но невидима бариера му пречеше да влезе в буса и да се залови за работа. Е, може би бариерата му не беше чак толкова невидима.

Бе висока около метър осемдесет осем, пушеше червено Марлборо и винаги беше нащрек. Приличаше по-скоро на охрана на белият ван, отколкото на съучастник в коварно престъпление. Няколко пъти срещнахме погледите си, но така и не си казахме нищо. Бях прекалено объркана, за да изрека, каквото и да е.

Приключихме със събирането на парите сравнително бързо, но когато Ник следеше движенията ми, сякаш всичко ставаше много по-бавно. Присъствието му ме подтискаше и притесняваше, а факта, че той бе виновникът за отвличането ми допълнително допринасяше за възелът, завързал се в стомаха ми. Чувствах се сякаш щях да повърна.

- Благодаря ти за помощта, сладкишче, но това е единственото, с което ще можеш да ни бъдеш полезна. Време е да приключим с тези игрички. – рижавият извади сребърен револвер и го зареди. Насочи го между очите ми. Застинах на място. – Опасявам се, че няма какви услуги да ни предложиш повече. А и, освен това, свидетелите на незаконни деяния винаги са голям проблем. Заради което, ще се наложи да се сбогуваме рано. Съжалявам, че честта се пада на мен. Нищо лично, сладкишче.