Сянката пред мен/The Shadow in front of me

Седма глава

Не си усещам краката.
За секунди бях просната на земята,лежейки и пищейки от болка. Дивашка болка!
-СТАВАЙ ,БАРБАРА!!
Чувах подвиквания от страни и очаквах,че някой ще види,че не мага да стана на ШИБАНИТЕ СИ КРАКА .
Още първата битка и аз вече се чувствах като прегазено коте на шосето.
Все още стоях на земята.
Така беше около пет минути и накрая повикаха някакъв екип,който ме сложи на носилка.
-Айде ,Айде,ПО-БЪРЗО!
Някой явно ги беше извикал,иначе те нямаше на се усетят.
Когато погледнах на дясно,видях Мариана.
-Да не мислиш ,че не искам отново да те натупам? За тази цел ти трябват тези шибани крака.
Гледаше ме хем сериозно ,хем с насмешка. Ясно е ,че за да ме повали обратно на земята ,трябва да се погрижи да стоя поне две секунди права. Изпрати ме до линейката. Оттам не помня почти нищо.

Събудих се в спешното отделение.

Не беше много голямо,но учудващото беше,че леглото е с хубав матрак и не беше от онези гадни сгъваемите. Все пак от всякъде лъхаше на гадната непоносима за мен миризма на лекарства и погледнах от страни на леглото си.
Имаше едно малко рафтче ,на което някой ми беше сложил един айпод с песни. Моят айпод? Сигурно е Мейсън.
До него имаше един плик ,явно писмо. Тъкмо понечих да го отворя,когато в стаята вретя позната фигура.
-Господи Сияна!!
Никой не знаеше истинското ми име?
Та това беше Филип?! Той е единствения тук,който го знаят с истинското име,ако това е то.
-Ъъъ...
-Добре ли си!? Какво стана!?
Той се доближи по-близо до леглото ми и седна. Огледа ме,а после погледът му се спря на счупените ми крака.
-Не не не не , за бога НЕ!!!
-Еми.
-Лекарите,казаха ,че ще оправиш! Даже някакъв донор на кръв ти е дал,защото прекалено много си загубила.
-Донор?
-Няма значение, въобще защо го казах...уфф.
-Добре. Мога ли да отида обратно в онази гадна стая. Тука смърди!
-Добре. Но не казвай на абсолутно никого,че съм бил тук,ясно!?
-Добре де добре,разбрах ,че си кралската птица в небето.
Той ми се усмихна широко.
-Той е добър учител. Ще те научи явно по-бързо ,отколкото мислихме.
Той се наведе,целуна ме по челото и след малко влезе сестрата,дотогава вече го нямаше.
Даде ми да пия някакви болкоуспокояващи. Всичко ми се замъгли.

-Може да я изпишем вече.
Говореше някакъв мъж ,но едвам го виждах ,заради онези хапчета,които още ми действаха.
-Прав сте докторе. Вече стои тук за четвърти ден.
Една от сестрите си доближи.
Тогава видях Мейсън,който разговаряше и с двамата.
-...след два часа може да си я приберете. Но не знам дали ще може да върви толкова бързо.
-Добре.
Мейсън излезе от стаята заедно с лекаря и сестрата.
Останах сама. Сама ,доколкото е възможно с...
Да да ясно. Аз съм като някаква муха,която не умира и ти се вре навсякъде.
Даниел,в момента съм в болница!
Да да виждам.
И всичко,заради тази куч..
Не точно.
Как така не точно?!
Тя те прати тук с причина.
Която е?
Ще разбереш.
Мхх.