Сянката пред мен/The Shadow in front of me

Единадесета глава

И отново си стегнах багажа. Не защото щях да си тръгвам,а защото в стаята на Мар се нанесе едно друго момиче. Всички стаи бяха заети вече в сградата и се сетих за последния етаж. Там беше библиотеката и имаше таванско помещение. Щях да съм близо до най-любимата ми част от къщата.
Качих се на седмия етаж. Библиотеката ми допадаше,защото имаше ужасно много книги,книги на различни езици,не само на онзи гаден чужд език,който ме караше Пабло да уча. Влязах в таванското помещение. Беше обзаведено с голямо легло ,плазмен телевизор,един диван пред него и един голям гардероб в единия ъгъл. В другия беше банята. Огледах стаята. Нямаше и една прашинка. Явно някой се грижеше за мястото. От прозореца се виждаше цялата гора и заедно с нея планините. Не знаех,че има планини наблизо.
Седнах пред виенския прозорец и се загледах в небето,обсипано със звезди. Гледката ми напомняше за дома ми. Сега забелязах една лавица,цялата с книги. Бяха от библиотеката,защото имаше дата във всяка кога трябва да се върне. Може би бях влязла в тайното местенце на някой от другите обитатели. Или пък някой живееше тук?!
Чу се отваряне на врата. Тя скръцна леко и една ръка се подаде да вземе хавлията от стола пред банята. От нея излизаше пара.
Реших просто да седна пред прозореца и да се правя на разсеяна,но се спънах в тъпия нисък диван и паднах по възможно най шумния начин. Някой излезе от банята,приближи се до мен и прихна са се смее. Помислих си, че може би е Филип,тъй като той така обичаше да ми се присмива на глупостта ми. След онази вечер,когато Ро ни посети от два дни насам тренирах при тях. Нищо особено,но много често ме болеше задника след разгрявката.
-Ще стоиш така да ми се хилиш или ще ми помогнеш?!
-Съжалявам,но не всеки ден някой нахлува в стаята ми. Хвана ме неподготвен.
Себастиан ми помогна да се изправя. Господи! Себастиан!?
В този момент умрях от срам. Хавлията му беше малко под кръста и се виждаше уникално оформеното му тяло и беше скръстил ръцете си пред гърдите си. Гледаше ме няколко секунди с досада,учудване и някаква друга странна емоция.
-Ъм... стаята ми беше окупирана и реших,че в таванското помещение нама никой. За това дойдох тук и...
-Няма проблем. И аз така бях. Първата ми реакция,когато един нахалитет каза,че ще спи при мен. Хъркаше неописуемо гадно и затова се преместих тук.
-Че ти не хъркаш ли?
-Да,но поне засега никой не си оплакал.
-А явна трябва.
-Затова ще останеш да спиш тук.
Правилно ли бях чула?
-Ако издържиш една вечер без да се изнервиш от моето хъркане те очаква престой тук. Ако не го понасяш,е, намери си друго място.
Не му схващах логиката.