Сянката пред мен/The Shadow in front of me

Девета глава

Докато вървяхме към изхода през ума ми преминаха случките с Мариана. Сетих се за счупените ми крака,преди тях за боята в шампоана,"Отива  ти" смееше ми се тя,когато ме видя с червена коса. Това червено не се махна четири дена! Толкова много случки за един месец... а сега на една страна.
Страхотен развой на събитията.

Стигнахме до изхода. Мариана ни чакаше точно до металната порта. Разходката и е минала доста добре. Изглеждаше свежа,отпочинала и готова да прекосим гората заедно.
Себастиан ме отбягваше всичките тези дни тук. Много рядко си казвахме нещо,не провеждахме по дълъг разговор от "Здравей.". Но сега... Мариана си взе сака и ни отвори металната врата. Странно е,че никой не ни следеше или да се опита да ни спре.
-Имам си тактика.-усетила,че погледа ми обхожда пустата градина, Мариана ме успокои.
Тогава Себ просто се наведе и ме хвана под кръста.
-Да вървим. Трябва да се оглеждаме и да бъдем нащрек.
Очите му се промениха в червено. Сивите му очи,неговият такъв дълбок безизразен цвят,сега изкряха в червено.
-Виждам това,което ти виждаш,когато очите ти приемат мътен цвят.
А дали изглеждам по същия начин?
В огледалото се бях видяла. Нямах и следа от бялото в очите ми. Но сега,когато той каза ,че вижда това,което и аз ,се сетих за илюзията ,за която ми говореше Пабло. И тогава схванах. Някак се успокоих и ми стана по-добре като знам,че очите ми просто от синьо-сиви стават черни. Все още има бял цвят,правейки ме поне малко човек.

Влязохме в гората съвсем спокойно. Явно Себ знаеше пътя и ни водеше,продължавайки да ме държи за кръста. Не знам обаче защо?
Стигнахме нещо като поляна. Беше пусто и мокро,а дърветата се бяха надвесили над нас. Това е онази поляна,на коята бях видяла онази гад Дафне.

Господи Бар залегни!

Дръпнах Мар за ръката и се снишихме моментално и тримата. Чухме ръмжене,идващо зад нас.
Безсеели?! Господи!
Мариана беше готова да се отбранява с всичката сила,която кипеше в нея. Себ просто остави саковете и мина пред мен,явно за да е предпази. Онова нещо се приближи. На лунната светлина изглеждаше смайващо ужасно,величествено,това ли бяха изчадията на дявола?!
Нещото протегна едната си ръка. Другата заби в земята и отвори голямата си уста и нададе рев. Очите му бяха черни.

Барбар....

Даниел не довърши мисълта си преди аз да изляза пред Себастиан,защото онова нещо щеше да  го прониже с ужасяващо подобие на ръка.
В момента в който застанах пред него усетих прилив на енергия. Нещо в мен беше дошло до Н-та степен... водата в чайника превря!
Усетих как очите ми потъмняват и запознах да виждам неща,преди незабелязвах толкова много. Това създание беше човек. Душата му,сянката му... всичко напомня на човек. Но как?! Такива ли бяха истинските демони?! Хора?!
Приближих се до него,чувайки как Себ крещи и ме дърпа обратно,но аз се отскубвам и като в транс застанах точно пред  създанието.
-Какво искаш? За какво си тук?
-Може би просто минавам през гората на разходка. -Господи! Та аз в момента се заяждах с някакъв безсеели.
-Ясно. Ти си онова момиче,които всички наричат Рю Шатте.
-Чакай какво?!
-Тихата сянка,нали така? Или греша. Аз мога да приемам различен облик,но никога не съм можел или ще мога да се сливам с нещо,толкова очиизваждащо,че всички да го пренебрегнат и забравят.