"Кървав ад"

Глава 25

Изправих се.Той последва примера ми и до замъка никой не проговори.Щом се върнах в стаята си се проснах на леглото и се зачудих какво отново да правя.
Излязох на балкона и погледнах надолу-Хънтър разговаряше с едно момиче,но изглеждаше че и двамата бяха ядосани.Застоях се на терасата и слушах споровете им.Изведнъж тя просто го зашлеви.Не помня някога да съм се смяла повече.Но той погледна нагоре.
"Не е хубаво да подслушваш"
"Не си ми господар че да ми забраняваш"
Той се ядоса още повече и влезе в замъка.Май доста го раздразних.Залостих вратата със стола и се скрих под леглото.Не знам как успях да свия дългите си крака под това нещо,но важното беше че успях.
Изведнъж чух как стола пада и той влиза вътре.
-Рейвън?
Големия звяр беше бесен.
Не отговорих.Дори спрях да дишам.Той се разходи из стаята и чух как тръшва вратата.Излязох и се изправих,но мигновено бях прикована към стената:
-Извини се.
-Няма.Не можеш да ме накараш.
Той ми се озъби:
-Внимавай.На моя територия си.
Хънтър ме пусна и рече:
-Стой по-далеч от Серина и не си търси белята.
-Защо?
-Твърде много въпроси задаваш.Млъкни поне  веднъж.
-Какво те накара да започнеш да викаш така?
Той понечи да си тръгне,но се спря:
-Ти...нищо не разбираш.
-Серина ми каза същото относно вашите кървави пълнолуния,но аз изглежда че разбрах.
Той се обърна:
-Защо ти е казала?
-Бях любопитна.Това е.
Той тръгна отново към мен,но този път се спря на почтително разстояние:
-Може и да живееш тук,но това не означава че ще си я караш без забрани-изръмжа.
-И какви са тези забрани...господарю на върколаците?
Доближи се до мен:
-Първо,няма да излизаш без придружител.Второ,никога не се бъркай в обичаите ни.И последно-не ме ядосвай.Разбра ли?
-Не съм глупава.Разбрах.Разкарай се от стаята.
-Наруши трето правило.
Пристъпих към него:
-Не ме интересува.Аз съм кралица.
-Но не и в моето кралство.
Настръхнах.
Заобиколих го,но той хвана лакътя ми.Отскочих от земята и се измъкнах от него.Отидох до балкона и скочих оттам.Приземих се и тръгнах към гората.Въпреки че от отново можех да бъда нападната,не ми пукаше.Нямаше как да оставя нещата така.Татко ми е казвал никога да не разкривам на врага си коя съм,но те нямаха право да се подиграват с титлата и потеклото ми.
Почти се беше стъмнило,но не поглеждах към замъка.Видях че Луната изгряваше в червено и реших че ще е добре да видя дали вълците няма да излязат.Покатерих се на висок дъб и зачаках.
Минаха часове преди да видя първия от тях.Отначало само обикаляха наоколо,но после започнаха и да ловуват.Скоро усетих миризмата му.Но не беше сам.Серина и още някой го придружаваха.Понечих да мръдна наляво и усетих как се плъзвам.Но за щастие се задържах на един клон.Те вдигнаха глави нагоре и се изсмяха:
-Виж ти-една голяма катерица явно не може да се задържи по клоните.
Краката ми висяха надолу и отговорих:
-Вървете по дяволите.
Пуснах се и тупнах в опадалите листа.Изправих се и изтърсих панталона си.Усмихнах се нагло и рекох:
-Изглежда че малките вълчета не могат да не обладаят някой поне за една нощ.Какви развратници само.
Серина и другия вълк се спуснаха към мен,но успях да отскоча от земята.
-Връщай се в замъка,Рейвън.Мястото ти  не е тук.
Хънтър може би очакваше да се възпротивя.Но нямах намерение да го правя за посмешище пред всички.Трябваше да е някой друг път.Затова просто му се ухилих,минах покрай него и леко го бутнах.Докато вървях към огромната черна сграда,се зачудих какво ли правеха нашите.Най-вероятно ме търсеха под дърво и камък.Надявах се че Влад си е тръгнал.
Ако той си бе тръгнал,щях да се върна и да продължа живота си.Но ако беше там...не ми се мислеше какво щях да правя.
Качих се в стаята си и поседях на балкона.Навсякъде се виждаха тъмни сенки,а воят им ме караше да потрепервам от време на време.Изминаха часове  и скоро щеше да се зазори.Изведнъж заваля.Отначало капките бяха малки,но последва опустошителна буря,която ме накара да вляза в стаята си и да затворя прозрачните стъклени врати на балкона.Светкавиците  проблясваха в небето,а всеки гръм ме караше да подскоча.Седнах на леглото и зачаках да спре.Но тя не спираше.Загърнах се с дългата си до глезените жилетка и тръгнах по стълбите надолу.Десетки вълци се прибираха от главните порти,но никъде не виждах Серина и Хънтър.Гледах към жълтите и зелени очи,които ме гледаха,но никой не ми казваше нищо.
Щом всички се прибраха и преобразиха ,повечето се скриха по стаите си.Дочух че над катакомбите имало тайно равнище където повечето вълци живеели.Тръгнах към залата за тренировки и от скука започнах да хвърлям ножове във въздуха.От време на време мятах по някой поглед към огромните прозорци за да видя дали не се прибират.Изведнъж някой влетя:
-Рейвън,къде е Хънтър?
-Мислех че е с теб!Защо питаш?
-Слънцето започна да изгрява,а него още го няма.Както и да е.
Обърнах се отново към прозореца и видях че в далечината черна сянка тичаше с две деца на гърба си.Грабнах жилетката си и изтичах долу пред портите.За секунди подгизнах.Нямаше никой навън.Излязох пред главните порти и щом той ме видя рязко се спря и рече:
-Вземи децата и влизайте.
Взех двете малки телца от гърба му и тръгнах към замъка.Той се преобрази и взе по-голямото дете.Бяха премръзнали.Влязохме вътре и ги занесохме в лечебницата.Веднага бяхме обградени от лечители.
Излязох навън и след секунди Хънтър също излезе.Дрехите му бяха чисто мокри,а очите замъглени.А ръцете му бяха...грозна гледка.
-Какво се случи?
Той се подпря на стената и рече:
-Мамка му...боли.
Повърна на земята,свлече се надолу и затвори очи.
-Хънтър!Хънтър!
Опитах се да го повдигна,но не успях.
-Хънтър какво ти има?
В този момент,Серина изникна от някъде и извика:
-Дръпни се!
Тя ме избута отстрани.
-На теб пък какъв ти е проблема?
-Ранен е.Помогни ми да го занесем в стаята му.
Не възразих.Успяхме да го качим на второто ниво и осъзнах че стаята ми  се намира не метри  от неговата.Сложихме го на леглото и тя рече:
-Махни се.Излез.
-Нека ти помогна.
Тя се обърна и усетих че сякаш иска да скочи върху мен.
-Рейвън,разкарай се оттук.Нямаш работа дори в този замък,камо ли в стаята на господаря.
Ядосах се и тъкмо да изляза,когато Хънтър тихо рече:
-Серина...върви си.
-Но..
-Няма но.Излез.
Тя излезе и ни остави сами.Стоях като наказано в ъгъла дете.Той отвори очи и рече:
-Намерих децата  в една малка колиба в гората.
Чудех се как ли са изчезнали мокрите му дрехи от него.
-Кой те рани?
-Онази стара твар е виновна.
-Не е била тяхна роднина?Хънтър,колко надалеч си отишъл?
Той се изкашля и ми посочи стола до леглото му.Знак,че иска да седна до него.
Щом седнах той продължи.
-Сборичкахме се с нея и се оказа стара вещица,ядяща малки върколачета за закуска.Тъкмо да и откъсна главата и тя издра ръцете ми с ноктите си.
Дръпнах завивката и видях че от китката до лакътя имаше лилави и мораво зелени петна.
-Ноктите и са били с отрова.Какво ще правиш сега?
-Това е нищо.След ден ще съм като нов.
-А децата...те,как ги убеди да дойдат с теб?
-Виждаш че са още малки.А и са сирачета както виждам.Не е трудно да ги обедиш.
Понечих да кажа нещо,но той се изправи и видях че на гърдите си има огромна татуировка на вълк.Загледах се в нея и той рече:
-Гледката май ти хареса.
Извърнах поглед настрани и рекох:
-Какво ще стане ако не успееш да се излекуваш?
Хънтър тръгна към гардероба си и навлече черна блуза:
-Най-вероятно  първо ще се гърча от болка,а после ще умра като улично куче.
Погледнах към гардероба и него и можех да се закълна,че дори собственият ми брат не беше толкова мускулест.