Never Let You Go(BG Fanfiction)

Глава осемнадесета

Гледната точка на Хари:
   Нямаше да се извиня. Денис беше тази, която трябва да го направи. Искам да го осъзнае, защото се уморих от това, всеки път, аз да съм този, който съжалява. Знам, че прекалих. Казах неща, които не трябваше и я нараних. И въпреки проблемите ни, ми липсваше. Не я бях виждал от два дни. Не можех да свикна с мисълта, че не е тук. Определено ми беше трудно. Денис я нямаше, което означава, че аз полагах всички грижи за Ривър. Нямам нищо против да се грижа за дъщеря си. Обичам я, но не мога да я взимам с мен навсякъде. Все още беше много малка. Нуждаеше се от постоянно внимание, а работата ми не го позволяваше. Бях принуден да си взема няколко дни почивка, за да мога да бъда с нея. Не се оплаквах, но от време на време се нуждаех от помощта на Денис. Бях забравил за албума, за Шанел, за всичко. Фокусирах се единствено върху Ривър.
   Последното нещо, което очаквах днес бе, че някой ще позвъни на вратата. Дъщеря ми беше заспала преди броени минути. Не исках да се събуди. Откакто Денис не беше тук, заспиваше изключително трудно. Беше привързана към майка си и усещаше липсата й. Изтичах до вратата и я отворих. Исках просто звъненето да спре. Предположих, че е Денис или може би Лиъм, но не очаквах да видя Шанел. Зачудих се дали не сънувам, когато я видях на прага на дома си. Свали слънчевите си очила и се усмихна. Огледа се наоколо преди да ме побутне и да влезе вътре, затваряйки след себе си. Преди да имам възможността да я попитам какво се случва, устните й се бяха залепили за моите. Захвърли чантата си настрани, която тупна на пода. Придърпах я по-близо до себе си и задълбочих целувката. Едва, когато осъзнах случващото се, се отделих от нея. Погледнах я в очите, готов да й задам въпрос, но тя ме изпревари.

- Не се ли радваш да ме видиш? – попита ме и се усмихна.
- Какво правиш тук? – тя се намръщи. – Не ти ли казах, че никога не бива да идваш?
- Знам, но… прочетох всичко. Разделихте ли се с Денис?
- Разбира се, че не. Скарахме се. Това е. – обясних, а тя въздъхна.
- Доколкото разбрах не се е прибрала с теб. При родителите си ли е? – кимнах положително. – Кога ще се прибере?
- Нямам представа.
- Е, може да се позабавляваме, нали? Да не губим време.
- Шанел, трябва да се грижа за дъщеря си. Не мога да…
- Не се тревожи. Всичко ще е наред. Освен това, Ривър е ангелче. Няма да ни притеснява. Сигурна съм, че си невероятен баща.
- Благодаря. – усмихнах се.
- Може ли да я видя?
- Да, ела. – поведох я към горния етаж, където се намираше стаята на Ривър и спалнята ни с Денис.
- Имаш прекрасен дом. Личи си, че го поддържаш.
- Да, Денис се грижи за всичко наоколо.
- Не се учудвам. – засмя се, а аз отворих вратата. Шанел се приближи тихо до креватчето на Ривър и надникна. Усмихна се и посегна да я хване, но я спрях.
- По-добре не я пипай. Ще се събуди.
- Вярно. Съжалявам. Просто обожавам деца. – извини се. – Наистина е много сладка. Прилича повече на теб.
- И Денис го казва често.
- Права е.
- Хайде, да излизаме. – тя кимна и двамата излязохме от детската стая.
- Искаш ли нещо? – попитах я, а тя поклати отрицателно глава. – Сигурна ли си?
- Да. Искам само да бъда с теб. – каза, а аз я целунах. Изобщо не се замислях за действията си.