Never Let You Go(BG Fanfiction)

Глава двадесет и осма

Гледната точка на Денис:
   Днес беше денят, в който си тръгвах от тук. Днес поставях ново начало. Без Хари. Той никога повече нямаше да присъства в живота ми. Няма да го позволя. Получавах подкрепа единствено от страна на Теодор. Струваше ми се нереално това, че отново бяхме близки. Не мислех, че е възможно. И все пак се радвам, че се появи. Избра правилният момент. Правеше твърде много за мен. Помагаше и ми позволи да остана в апартамента му, докато си намеря подходящо жилище. Не съм предполагала, че мога да имам подобни отношения с бивш партньор. Все още не бях забравила защо се разделихме. Да, аз щях да се преместя в Лос Анджелис, но той… никога не е можел да води връзка само с едно момиче. Може би заради това сега искаше да ми помогне. Каквато и да беше причината, му благодаря. Задължена съм му.
   Трябва да събера багажа си. За тази цел, ще се наложи да се върна в имението на Хари. Молех се, че ще е в студиото, или при любовницата си. Не исках да го виждам. Не можех да понеса още един разговор с него. Достатъчно ме нарани. Не исках да го слушам, защото все още ми е трудно. Не мога да го забравя. Знам, че няма да ми е лесно. Ще ме боли, ще се ядосвам, но съм длъжна да го забравя. По-важното е да стоя настрана от него. Имам усещането, че ще успее да ме убеди. Ще ме накара да се върна при него, защото Хари винаги намираше път към сърцето ми. С няколко думи беше способен да ме накара да му простя. А, аз не исках това. Тук нямаше място за прошка. Болката, която ми причини няма да се изтрие като с магия. Ще ми трябва време. И дори да минат години, отново не бих му простила. Изневярата беше непростима. Особено от човек, когото си обичал истински. Мислех, че ще сме заедно завинаги. Да, това беше твърде силна дума, но го вярвах. От цялото си сърце и душа, вярвах в нас. Бях убедена, че можем да се справим с всичко. Очевидно е, че съм се залъгвала. И любовта му, чувствата му, всяко едно „обичам те” през последните четири месеца е било лъжа.
   Ривър беше с мен. Това ме притесняваше. Как ще успея да се измъкна от тук? Пред болницата имаше огромна тълпа от журналисти и фотографи. Разбира се, имаше и заден изход, но не исках да прибягвам това. Не биваше да си придавам излишна важност. Какъв беше смисълът? Мога само да си представя заглавията, когато видят, че Теодор е с мен. И все пак… не ми пукаше. Аз приключих с Хари. Защо да ме е грижа за имиджа му?

- Сигурна ли си, че не искаш да използваме задният вход? – Тео ме попита, а аз кимнах положително. – Аз ще взема детето, ако искаш.
- Благодаря. – той взе Ривър в ръцете си, а аз преметнах чантата през рамото си. Постарах се да се погрижа за външния си вид. Поне малко.

   Успяхме да си проправим път. Автомобилът на Теодор беше паркиран възможно по-близо. Всички отново ме засипваха с въпроси. Интересуваха се от развитието на събитията. Не пропуснаха да обърнат подобаващо внимание и на придружителя ми. За щастие, като един опитен журналист, той отлично знаеше как да се справи с подобна ситуация. Настаних се на седалката, а той ми подаде Ривър. Затвори вратата и няколко секунди по-късно се присъедини към мен. Светкавиците все още святкаха около нас, а целия този шум беше събудил дъщеря ми. Опитвах се да я успокоя и се стараех да не поглеждам през прозорците.

                           ✴✴✴
   Домът, в който живях до преди няколко дни, вече не беше моят. Чувствах всичко чуждо и непознато. Толкова лъжи са били изричани тук. Трябва да забравя и това. Благодарих се, че Хари не беше у дома. Наоколо цареше тишина. Поканих Теодор, но той отказа да ме придружи. Щеше само да ми помогне с багажа. Реших да започна с нещата на Ривър. Всички дрешки, играчки, принадлежности, определено ще ми трябват доста куфари и кашони. Надявам се, че Теодор ще успее да ги побере в автомобила си. Часове по-късно се заех със своите вещи. Набързо натъпках дрехите си, изпразвайки дрешника наполовина. Оставих всичко, което беше от Хари. Всички подаръци. Гривната, колието, което получих за рождения си ден, дори ключовете за червеното Пежо 208. Не исках нищо от него. Ривър и нероденото ми дете ще ми напомнят за него предостатъчно. Не се нуждаех от друго.

- Готова ли си? – Теодор се появи на вратата на спалнята и огледа наоколо.
- Да. – усмихнах се леко. – Мисля, че съм готова за новото начало, което си обещах.
- Радвам се да го чуя. Хайде, ще ти помогна да пренесем това. – кимнах, а той взе двамата ми куфара, докато аз се заех с тези на Ривър. Единственото, което оставих в нейната стая бяха мебелите. Все пак… ще вижда баща си. Не мисля да ги отделям един от друг. Това беше твърде коварно, независимо от всичко.

   Е, беше време да видя какво ще ми предложи животът.