Never Let You Go(BG Fanfiction)

Глава четвърта

Гледната точка на Хари:
   Откакто връзката ми с Шанел започна, много рядко успявам да получа дозата сън, от която се нуждаех. Причината не беше в грижите за Ривър, които полагах, а в това, че нощем съвестта ми работеше най-усърдно. Напомняше ми, че съм един нещастник, който не заслужава любовта нито на любимата си жена, нито на дъщеря си. Почти винаги се опитвам да заспя в продължение на часове, но без успех. Накрая се примирявам и прекарвам по-голямата част от нощта, гледайки как Денис спеше спокойно. Правих всичко възможно, за да осигуря на нея и на Ривър това, от което се нуждаеха. Исках те двете да са добре, но това едва ли щеше да е така, като се има на предвид, че непрекъснато бягам от отговорностите си. Не им обръщах достатъчно внимание и знаех, че ако продължавам по този начин, те щяха да престанат да бъдат част от живота ми. Не мисля, че има по-болезнено нещо, което може да ме сполети.
   Тази вечер, не беше по-различна. Отне ми доста време да оправдая внезапната поява на Лиъм в студиото, при положение, че дотогава уж сме били заедно. Знаех, че възможността да се измъкна от предстоящия разговор с него, беше минимална. Още от сутринта се беше подсигурил, че днес ще му разкажа всичко, без да се опитвам да скрия, каквото и да било. Искаше да знае причината, поради която Денис беше станала жертва на лъжите ми. Бях наясно с това, че реакцията му, когато призная всичко, няма да е положителна. Та, аз изневерявах на майката на детето си, която въпреки това никога не е спирала да притежава сърцето ми. Какво бих могъл да очаквам от Лиъм? Да ме потупа по рамото и да ми каже „браво” ли?
   Днес Ривър беше особено неспокойна. Не преставаше да плаче и в опитите си да я успокои, Денис беше изключително изморена. И тя също като мен не беше спала. Виждах, че има нужда от помощ, затова се грижих за дъщеря си, докато тя беше в банята. Нямаше много неща, които можеше да правиш с едно седем месечно бебе, но когато то плаче, е по-трудно, отколкото изглежда. Исках да накарам Ривър да замълчи, защото не измъчваше само нас. Измъчваше и себе си, но каквото и да правих, тя отказваше да престане. Разполагаше с куп играчки, но нито една от тях не беше в състояние да я развесели. Какво не беше наред? Болеше ли я нещо? Лигавеше ли се? Възможно ли беше да усеща какви глупости правеше баща й и това да я тормозеше?

- Съкровище, хайде, успокой се. – Ривър винаги се успокояваше, когато я взема в ръцете си или когато започна да й пея, но този път, дори това не помагаше.
- Още ли плаче? – Денис се появи, разочарована от това, че малкото ни момиченце все още беше доста разстроено.
- Не знам какво й става. Никога преди не е правила така.
- Дай ми я. – подадох я на Денис, но Ривър продължи да плаче. – По-добре тръгвай, за да не закъснееш за срещата с Лиъм.
- Не, ангелче, по-добре да остана тук. Имаш нужда от помощ, няма да те оставя сама. Ще се обадя на Лиъм и ще отложим. – дано се съгласи. Макар и несъзнателно, щеше да ми направи огромна услуга.
- Няма нужда. Върви. – усмихна се, а аз се запитах как може да ми толкова голямо доверие. Несъмнено ме е яд, мразя се, че го предавам по този долен начин.