Never Let You Go(BG Fanfiction)

Глава двадесет и пета

Гледната точка на Хари:
   Тревожех се за Денис. Държеше се твърде различно. Опитах се да говоря с нея. Исках да помогна, но не се получи. Отново беше студена към мен. На какво се дължеше това? Исках да разбера. Повече от всичко, исках да получа отговорите. Трябваше да знам грешката си, за да мога да се поправя. Не искам да я загубя. Със сигурност има нещо, което бих могъл да направя, за да разреша проблемът. Ще положа усилия, ако се налага, но няма да позволя на семейството си да се разпадне. Обичам Денис. Тя беше майка на детето ми и моята истинска любов. Ще дам всичко, за да запазя това.
   Болеше ме от начина, по който ме изгони сутринта. Знаех, че е сърдита и разстроена, но не ми беше приятно. Отново отидох при Шанел. Имах нужда да забравя всичко за известно време. Само тя можеше да ми помогне. И все пак… признавам, че не очаквах онова обаждането, което ме съсипа. Още по-малко пък от Него.

- Денис, припадна. В болница е. – чух гласа на Теодор. Думите му едва не ме убиха. Какво е станало? Защо Денис е припаднала? И защо той е при нея, с нейния телефон?
- Идвам. – определено щях да се разправям с него, но по-късно.
- Къде отиваш? – Шанел ме попита, но аз нямах време да обяснявам. Денис беше в болница.
- Денис е припаднала.
- Сериозно ли е?
- Не знам. – това беше последното, което казах преди да изхвърча от апартамента. Щях да полудея. И знам, че ще шофирам като полудял. Искам да стигна възможно по-бързо, за да разбера какво се случва.

                           ✴✴✴
   Когато влязох в болницата, не можех да се осъзная. Всичко беше като в мъгла. Веднага отидох при момичето, което стоеше зад бюрото, в близост до входа. Трябваше да разбера номерът на стаята, в която Денис беше настанена. Знаех, че не мога да чакам асансьора, затова минах по стълбите. Може би ще успея да се успокоя, за да не убия Теодор, когато го видя. Ако той е виновен за случилото се с любимото ми момиче, ще го пречукам. Ако е казал или направил нещо, с което да я разстрои, ще се погрижа да го оставя без работа до края на живота му.
   Стигнах до стаята и внимателно отворих вратата. Това, което видях не ми хареса. Денис спеше върху болничното легло, закачена към система, а на стола до нея Теодор държеше дъщеря ми. Е, ако до преди малко бях ядосан, то вече съм бесен. Как този нещастник си позволява да се доближава до детето ми? Правеше са неин баща, а? Жалко. Защото колкото и да му се иска, никога няма да заеме моето място. Денис обича мен, не него. И това няма да се промени. Той няма да отнеме семейството ми. Няма да го позволя.