ઽ૯૮૨૯τ α∂ʍ¡૨૯૨ ✎ мiทsυทg (временно спряна)

✎ писмо 5

Когато на вратата се позвъня Минхо побърза, за да отвори. Просто гледката на русокосото момче го направи по-щастлив.

"Здрасти Минхо!"- поздрави го Джисънг.

" Здрасти Джисънг!"- отговори Минхо,усмихвайки се на по-малкия.

Тъй като Чан беше казал на Минхо да не напуска домът им, Джисънг трябваше да му отиде на гости, за да получи помощ по математика. Качиха се в стаята на Минхо. Джисънг проговори пръв:

"Бяхте ли си близки със Зара?"- попита, поглеждайки към Минхо с блестящите си очи.

Сърцето на Минхо спря да бие за секунда, а след това отново започна да тупти.

"Не. Не бяхме. Знаехме си имената и това беше почти всичко."- каза Минхо с треперещ глас.

Джисънг просто поклати глава. Между тях настана тишина. Минхо се почувства неудобно. Джисънг си играеше с ръцете си,явно и на него му беше неудобно.

"Искаш ли... Да ти помогна с това?"- попита Минхо, посочвайки учебника по математика на Джисънг.

Той трябваше да преглътне няколко пъти преди да проговори. Джисънг поклати глава и Минхо се доближи до него. Двамата седнаха на пода и бяха надвесили глави над задачите.

✎✎✎

След половин час на Минхо му доскуча. Джисънг се прозяваше и разтягаше ръцете си.

"Може би трябва да си тръгвам."- заяви Джисънг,гледайки към часовника.

Минхо изпрати Джисънг до вратата. Джисънг щеше да прекрачи прага и да си тръгне,но се поколеба,незнайно защо. Просто стоеше там,гледайки Минхо.

Минхо усети копнежа, искащ да го прегърне. Това и направи. Уви ръцете си около кръста на Джисънг и се притисна към по-малкия.

Джисънг се скова,заради действията му,но се топеше в прегръдката. Прегърнаха се здраво и Минхо никога не искаше да се разделят.

"Прекъсвам ли нещо?"

Двамата подскочиха със зачервени бузи. Чан се изкикоти и разроши косата на Минхо.

"Чао Джисънг."- прошепна Минхо.

" Чао."- отвърна Джисънг и се запъти към тях.

Минхо затвори вратата след по-малкия и въздъхна. Бузите му все още бяха червени. Чан изглеждаше напълно развеселен.

"Какво?"- попита Минхо,осъзнавайки се.

Чан се разсмя. Той отново разроши косата на Минхо, а на устните му имаше широка усмивка.

"Двамата сте сладки заедно."- заяви Чан и изчезна в кухнята.

Минхо стоеше на едно място в шок. Не знаеше какво да каже,за това избяга горе, в стаята си. Той затвори вратата и се скри под одеалото си. Червеното по бузите му все още стоеше там.

На устните му се прокрадна усмивка. Когато затвори очите си видя усмивката на Джисънг. Минхо се изкикоти и прегърна възглавницата си. Това му припомни на прегръдката му с Джисънг.

"Минхо какво правиш?"

Той изпищя и падна от леглото си. Чан го изплаши. Брат му се смееше през сълзи.

"Защо се смееш?"- попита Минхо и се изправи.

"О,нищо. Но,сериозно. Какво правеше? Смееше се като луд."- каза Чан и се подсмихна.

Преди Минхо да успее да каже, каквото и да е Чан ахна. Подсмихна се и започна да върви към Минхо.

"Плашиш ме. Чан какво правиш?"- попита Минхо,който отиде една крачка назад.

"Ти..... Влюбен ли си в Джисънг?"- попита Чан.

"Не, не съм!"- изкрещя Минхо,но бузите му придобиха червен цвят.

" О, аз мисля,че си!"

Минхо го избута от стаята и заключи вратата. Чан само му се изсмя.

"Всъщност дойдох да ти дам писмо."- каза Чан от другата страна на вратата и плъзна писмото отдолната част на вратата.

Минхо все писмото. Беше най-обикновено писмо,сгънато на две. Минхо повдигна рамене.

"Може би е от любовника ти!"- изкрещя Чан от долният етаж.

Минхо го игнорира и разопакова писмото. Щом започна да чете, сърцето му спря да бие.

Минхо,

Надявам се,че си добре. Но,не написах писмото просто,за да те питам дали си добре,или не.

Това момче. Сладко и пухкаво. Мисля,че се досещаш за кого говоря. Хан Джисънг. Това малко невинно момче.

Притеснява ме. Изглежда те е грижа за него. Това е добре,но изглежда,че те харесва. И това определено не е добре.

Страхувам се,че ще трябва да го изчистя от пътя си..

Лично твой,таен обожател~