ઽ૯૮૨૯τ α∂ʍ¡૨૯૨ ✎ мiทsυทg (временно спряна)

✎ писмо 9

Когато Минхо затвори очите си той я видя. Видя бялата ѝ тениска, оцапана с кръв. Очите ѝ бяха широко отворени, зяпайки го с празен поглед. Беше застреляна в сърцето. Минхо не знаеше нищо, а и не искаше.

Той плачеше вътрешно и му се гадеше. В момента той седеше в скута на Чан. По-възрастният го тупаше по гърба и го пазеше като бебе.

Минхо не искаше да спи повече. Щеше да сънува кошмари. Пердетата бяха спуснати и всички врати в къщата бяха заключени.

Имаше само едно нещо, което Минхо искаше в момента. Джисънг. Но Джисънг не беше при него. Беше някъде другаде, може би в опасност. Беше избягал от Минхо, а Минхо все още не знаеше защо.

"Минхо не можем да стоим така завинаги."- прошепна му Чан.

"Да, можем."- заяви Минхо, вкопчвайки се в Чан.

Минхо трепереше от страх и можеше да мсили само за това кой за бога се разхождаше със зареден пистолет. Чан отново започна да го гали по гърба.

Беше много късно, а те седяха така от вече четири часа. Майка им бе нощтна смяна. Минхо заспа към четири сутринта.

Чан го сложи в легнало положение на леглото му и излезе от стаята. Минхо не сънува нищо или поне не помнеше да е сънувал.

✎✎✎

Минхо се събуди в шест сутринта. Бе спал едва два часа. Той можеше да чуе, че Чан правеше закуска в кухнята. В мислите му изникнаха Джисънг и Минджи. Все още го беше страх, но в момента бе по-скоро тъжен.

Минхо стана и отвори вратата на стаята си. На долния етаж Чан пееше, което накара Минхо да иска да си легне отново.

Накрая реши да слезе при брат си. Майка им също беше там. Тя го прегърна плътно за поне двадесет минути.

"Добре ли си?"- попита тя, обхващайки лицето му с дланите си.

Минхо поклати глава в знак на одобрение и ѝ се усмихна, надявайки се да изглежда сякаш е добре. Чан се присмя, докато стоеше до печката.

Тричленното семейство продължи да прсви закуската заедно. Седнаха и закусиха заедно, както винаги, но ги обгърна тишина, а това не се хареса на Минхо.

След като приключиха Минхо се качи в стаята си и се преоблече. Чан го закара на училище, а след това остана сам. Чангбин му беше писал, че е болен и няма да отиде на училище.

"Това не може да стане по-зле."- мислеше си Минхо.

Той въздъхна и влезе в постройката. В коридорите се бе разпростряла тишина. Всички бяха объркани или тъжни. Два човека умряха за една седмица. Това беше отвратително.

Може би Минхо беше единственият човек, който знаеше защо(подчертано) умряха и тий не беше доволен от това.

Първият му час започваше след двадесет минути, за това реши да потърси Хьонджин и да говори с него.

След десет минути го намери в библиотеката с приятеля си. Той седна в скута на приятеля му, а те четяха манга.

"Ъ, здрасти."- зпочна Минхо, чувствайки се неловко.

Момчетата го погледнаха, а Хьонджин се усмихна дружелюбно. Гаджето на Хьонджин го погледна за три секунди, а след това продължи да чете.

"Ти ли... Няма значение. Трябва да вървя, ъм, чао."- Минхо си тръгна със почервенели бузи, това беше толкова неловко.

Той можеше да чуе как двойката си шушнат и се кикотят.

"Хьонджин кой беше това?"

"Не знам Уджин."

Минхо побегна към класната си стая и въздъхна, когато седна на чина си. От сега нататък трябваше да се крие всеки път щом види Хьонджин.

Изведнъж телефонът му извибрира, известявайки го, че е получил съобщение. Минхо отключи телефона си и прочете съобщението.

{Непознат}

Здравей Минхо~~ Забавно е, че се опитваш да разбереш кой съм. Дали си миже би развълнуван да знаеш кой съм? Няма значение, сега всичко е под контрол. Никой не прави нищо нередно, никой няма да умира скоро. Надявам се, че си прекарваш страхотно,
Лично твой, таен обожател.

✎✎✎
Не съм ходила на училище от един месец и сега ми е притеснено :д