ઽ૯૮૨૯τ α∂ʍ¡૨૯૨ ✎ мiทsυทg (временно спряна)

✎ писмо 16

Минхо седна на леглото и махна няколко косъмчета от лицето на Джисънг. Можеше да чуе собственото си сърцебиене.

"Джисънг, събуди се. "- каза той, разтърсвайки го леко.

Очите на Джисънг се отвориха и той гледаше Минхо полу-заспал. Джисънг потърка очите си и се прозя.

" Колко е часът? "- попита той с дрезгав глас.

" Ами, 11 вечерта. "- отговори Минхо.

Джисънг се прозя отново и видя Чан зад Минхо, а след това отново погледна Минхо и повдигна вежда.

" Какво? Случило ли се е нещо? "- попита Джисънг, сядайки.

" Просто искаме да ти зададем няколко въпроса свързани с писмата. "- каза Чан и се усмихна на Джисънг, сядайки на стол.

Джисънг се ококори, но кимна и се сгуши в Минхо, може би дори без самият той да се усети.

" Знаеш ли кой изпраща тези писма на Минхо? "- попита Чан.

Джисънг кимна отново и се облегна на Минхо. Сърцебиенето на Минхо се усили и не знаеше, дали е, заради действията на Джисънг или от страх.

" Кой? "

"Не м-мога да т-ти кажа. "- смотолеви Джисънг и заплати главата си.

" Защо не можеш? "- попита Минхо, докато Джисънг обвиваше кръста му с ръцете си.

Джисънг просто по клати глава отново и скри лицето си в гърдите на Минхо. Чан повдигна вежда.

" Защо не можеш? "- повтори Чан.

" Т-той ми каза, ч-че ще ме убие, ако ка-кажа. "- прошепна Джисънг, докато се оглеждаше из стаята.

" Но той няма да разбере, ако ни кажеш"- каза Минхо, милвайки го по главата.

Джисънг не каза нищо. Просто стоеше мирно. Той можеше да чуе сърцебиенето на Минхо и можеше да каже, че сърцето му биеше толкова бързо, колкото и неговото собствено.

Изведнъж на звънеца се позвъня. Чан стана и слезе на долния етаж. В стаята настана тишина, но нито едно от момчетата нямаше намерение да я наруши.

След известно време Чан се появи с листи в ръцете си, които после ги даде на Минхо. Това беше домашната му работа и сгънат на няколко пъти лист. Минхо преглътна.

"Кой ти ги даде? "- попита Минхо, показвайки сгънати лист на Чан.

" Не знам кой беше, но ми каза, че е от Чангбин. "- отговори Чан.

Чангбин? Това беше странно. Минхо бавно разгъната листа и не можеше да разпознае почерка. Това също беше странно.

Минхо,

не знам в какво си се забъркал, но не е нищо хубаво.

Докато пиша това, има пистолет, насочен към челото ми. Това момче е лудо и сбъркано. Ако бях на твое място, щях да избягам в друга държава.

Както и да е, той ми каза да те предупредя, че времето ти изтича. Ако не му дадеш Джисънг, той ще убие всички ни. Не знам колко сме, може би седем?

Чангбин е тук. Искам да го спася, предполагам ти също. За това, по дяволите, дай му Джисънг.

Минхо, ще умрат седем или един. Използвай мозъка си, наистина ли искаш да умрем?

Феликс

Минхо остави писмото на страни, а Джисънг изпуфтя до него. Той също бе прочел какво пише, надничайки през рамото на Минхо.

Какво трябваше да направи? Не можеше да даде Джисънг на тайния си обожател, но и не искаше Чангбин и Феликс да умрат, или пък някой друг.

"Какво пише? "- попита Чан.

" Пише, че, ако не му дам Джисънг ще убие Чангбин, Феликс и още хора. "-прошепна Минхо.

Настана тишина и единственото нещо, което можеше да се чуе бяха техните биещи сърца. Минхо не знаеше какво да прави. Ръцете му трепереха и сърцето му препускаше. Нямаше да му даде Джисънг. Никога. Но не можеше да остави Феликс и Чангбин да умрат.