ઽ૯૮૨૯τ α∂ʍ¡૨૯૨ ✎ мiทsυทg (временно спряна)

✎ писмо 13

Минхо хвана Джисънг преди да успее да падне на пода. Отпуснатото тяло на по-младото момче тежеше, за това Минхо го завлачи по пода и го остави на дивана в хола.

След това Минхо заключи всички врати и прозорци в къщата, смъквайки и пердетата. Сърцето му биеше забързано в гръдния му кош, а ръцете му трепереха неконтролируемо.

Той повдигна краката на Джисънг малко по-високо от главата му. Дори и да знаеше, че в момента е донякъде в безопасност, той не се чувстваше така. Минхо отиде в кухнята и взе най-острия нож.

Той се върна в хола и седна на дивана до Джисънг. Стана ужасно тихо.

Джисънг отвори очите си. Погледна Минхо, а след това и ножа. Изглежда се беше разстроил и очите му се насълзиха.

"Минхо."- прошепна той.

Минхо се приближи до по-малкото момче, навеждайки се, за да чуе какво ще каже. Точно, когато Джисънг щеше да проговори, някой отключи вратата.

Сърцебиенето на Минхо се усили и беше готов да бяга за живота си, но се оказа, че това бе Чан. Той се ококори, когато видя ножа в ръцете на Минхо.

"Минхо остави ножа."- каза той и затвори вратата.

"Заключи вратата."- каза той, все още държейки ножа със здрава захватка.

Чан направи, каквото му нареди Минхо и отиде при момчетата. Той беше притеснен. Минхо беше неспокоен. Ами, ако Чан беше тайният му обожател? Това обаче не беше възможно, нали? Все пак той му беше брат.

"Добре ли си Джисънг? Пребледнял си."- попита Чан и седна на дивана.

Джисънг поклати главата си и се загледа в тавана. Сега не беше толкова уплашен, както преди да припадне. Беше просто уморен.

"Да се обадя ли на родителите ти?"- попита Чан, но Джисънг поклати главата си.

"Искам да остана тук."

Минхо погледна Джисънг. Джисънг също го погледна и осъзна, че той няма да е в безопасност в собствения си дом. Той трябваше да остане в къщата на Минхо.

"Може да остане, нали?"- попита Минхо, поглеждайки брат си.

По-малките момчета погледнаха Чан с кучешки очички и той просто не можеше да каже не.

"Да, естествено."

Минхо си отдъхна, знаейки, че Джисънг няма да умре през нощта.

✎✎✎

Нощта настъпи, а Джисънг все още беше уплашен. Постоянно поглеждаше зад себе си, въпреки, че бяха вътре. Чан беше подозрителен над момчетата, но реши да не задава въпроси.

"Къде ще спя?"- попита Джисънг.

"Ъъъм.... В стаята ми?"- отговори Минхо, повдигайки вежда.

Джисънг кимна и се усмихна леко. Той се приближи до Минхо с една крачка, което накара сърцебиенето на по-възрастното момче да се усили.

"Благодаря Минхо."- каза му и го прегърна.

Минхо отвърна на прегръдката му без колебания. Джисънг беше толкова топъл и гушкав- като плюшена играчка. Той прегърна Минхо още по-плътно.

Изведнъж Чан влезе в стаята, пиейки чай. Той се задави с чая, когато видя двете момчета. Минхо и Джисънг просто гледаха Чан, докато кашляше.

"Съжалявам."- каза Чан след известно време, излизайки от стаята с чая.

"Как така винаги се появява, когато се прегръщаме?"- попита Джисънг и се прозя.

"Не знам..."- отговори Минхо, поклащайки главата си.

"Ами, отивам в банята."

Джисънг го остави сам и се качи на горния етаж. Минхо въздъхна. Чан провали всичко!

Телефонът му, който беше на масата до него светна, защото бе получил съобщение. Минхо взе телефона си и го отключи. Съобщението беше от тайният му обожател. Не искаше да го чете, но го направи.

[Непознат]
Така, така... Виждам, че ти и Джисънг сте се се съюзили срещу мен. За съжаление нямам друг избор, освен да го убия. Не се притеснявай, ти няма да гледаш, докато го правя. Сигурен съм, че Джисънг ти е казал, че убих Техьонг? Просто той те докосваше, а това не ми харесва. Както и да е, скоро ще бъдеш мой. Лично твой, таен обожателобожател~