ઽ૯૮૨૯τ α∂ʍ¡૨૯૨ ✎ мiทsυทg (временно спряна)

✎ писмо 18

"Защо не? " -попита Минхо и погледна Хьонджин. "Трябва да се прибера. Другите ще се притеснят. "

"Знам, но аз се притеснявам, че някой ще те нарани. "-каза Хьонджин и погледна Минхо с кучешки очички.

Ето как Минхо преспа в Хьонджин за през нощта. Той щеше да спи на земята в спален чувал. Не беше неудобно, дори Хьонджин му бе дал плюшена играчка. Причината, по която не можеше да заспи, бе, че се притесняваше за Джисънг, Чан и майка си. Можеше да им се случи всичко.

След няколко часа взиране в тавана Минхо заспа. Четири часа след това той се събуди.

Хьонджин не беше в стаята и слънцето блестеше през пердетата. Светлината заслепи Минхо. Той се прозя и намери Хьонджин в кухнята, правейки закуска.

"Добро утро. "-каза Хьонджин, сякаш двамата живееха заедно.

" Сега трябва да си вървя. "-каза Минхо и пристъпи към хола.

" Наистина? Не си ли гладен? "-попита по-малкия, а стомахът на Минхо изкъркори леко в отговор.

Минхо остана за закуска, а след това бяга по целия път към вкъщи. Чантите с храна тежаха, а сърцето му биеше бързо. Той очакваше да бъде отвлечен всеки момент.

Той стигна къщата си и почука на вратата. Той можеше да чуе стъпки от друга страна на вратата. Някой отвори и го дръпна вътре. Човекът прегърна Минхо като за последно.

"Къде беше? "-прошепна Чан.

Минхо се почувства гадно. Той трябваше да се прибере вкъщи след като напазарува, без да слуша думите на Хьонджин.

" Съжалявам. Хьонджин ме накара да преспя у тях... "

Чан го прегърна още по-силно и заподсмърча. Очите на Минхо се отвориха широко. Та той разплака Чан.

По-възрастният плачеше тихо на рамото му. Минхо мразеше, когато Чан плачеше.

Изведнъж Джисънг влезе в стаята с гръм и трясък. Той имаше торбички под насълзените му очи. Когато видя Минхо премигна. Той изглеждаше ядосан, тъжен и щастлив едновременно.

"Ти! Ти... Нещастен..! "-каза Джисънг през зъби. От очите му не спираха да текат сълзи, които после се стичаха по бузите му. Чан бавно се отдели от Минхо и излезе от стаята, за да може по-малките да се разберат.

Джисънг пристъпи към Минхо, а ръцете му трепереха. Минхо не знаеше какво да прави. Той бе уплашен и се чувстваше виновен. Той не искаше Джисънг да плаче.

"Помислих си, че си умрял! "-заяви Джисънг, прегръщайки Минхо.

Той ущипа бузите на Минхо и го удари по тялото. Горчиви сълзи започнаха да текат по лицето му. Минхо не знаеше какво да прави, за това просто го остави да плаче в ръцете му.

" Съжалявам. "-прошепна Минхо.

Той отвърна на прегръдката на Джисънг и никога на искаше да го пуска. Очите на Минхо също се насълзиха и заплака заедно с Джисънг.

Чан ги гледаше от хола с усмивка на лицето. Сърцето му се топеше от щастие при гледката.

Той отиде при тях и ги прегърна. Минхо започна да плаче още повече. Той пусна Джисънг и се приближи до Чан.

По средата на тяхното "плачещо парти" майка им се появи. Тя се затича, за да прегърне сина си.

Минхо заподсмърча отново, виждайки, че майка му е добре.

--------------------------------
Брех брех отдавна не съм качвала :Р