"Защо не? " -попита Минхо и погледна Хьонджин. "Трябва да се прибера. Другите ще се притеснят. ""Знам, но аз се притеснявам, че някой ще те нарани. "-каза Хьонджин и погледна Минхо с кучешки очички.
Ето как Минхо преспа в Хьонджин за през нощта. Той щеше да спи на земята в спален чувал. Не беше неудобно, дори Хьонджин му бе дал плюшена играчка. Причината, по която не можеше да заспи, бе, че се притесняваше за Джисънг, Чан и майка си. Можеше да им се случи всичко.
След няколко часа взиране в тавана Минхо заспа. Четири часа след това той се събуди.
Хьонджин не беше в стаята и слънцето блестеше през пердетата. Светлината заслепи Минхо. Той се прозя и намери Хьонджин в кухнята, правейки закуска.
"Добро утро. "-каза Хьонджин, сякаш двамата живееха заедно.
" Сега трябва да си вървя. "-каза Минхо и пристъпи към хола.
" Наистина? Не си ли гладен? "-попита по-малкия, а стомахът на Минхо изкъркори леко в отговор.
Минхо остана за закуска, а след това бяга по целия път към вкъщи. Чантите с храна тежаха, а сърцето му биеше бързо. Той очакваше да бъде отвлечен всеки момент.
Той стигна къщата си и почука на вратата. Той можеше да чуе стъпки от друга страна на вратата. Някой отвори и го дръпна вътре. Човекът прегърна Минхо като за последно.
"Къде беше? "-прошепна Чан.
Минхо се почувства гадно. Той трябваше да се прибере вкъщи след като напазарува, без да слуша думите на Хьонджин.
" Съжалявам. Хьонджин ме накара да преспя у тях... "
Чан го прегърна още по-силно и заподсмърча. Очите на Минхо се отвориха широко. Та той разплака Чан.
По-възрастният плачеше тихо на рамото му. Минхо мразеше, когато Чан плачеше.
Изведнъж Джисънг влезе в стаята с гръм и трясък. Той имаше торбички под насълзените му очи. Когато видя Минхо премигна. Той изглеждаше ядосан, тъжен и щастлив едновременно.
"Ти! Ти... Нещастен..! "-каза Джисънг през зъби. От очите му не спираха да текат сълзи, които после се стичаха по бузите му. Чан бавно се отдели от Минхо и излезе от стаята, за да може по-малките да се разберат.
Джисънг пристъпи към Минхо, а ръцете му трепереха. Минхо не знаеше какво да прави. Той бе уплашен и се чувстваше виновен. Той не искаше Джисънг да плаче.
"Помислих си, че си умрял! "-заяви Джисънг, прегръщайки Минхо.
Той ущипа бузите на Минхо и го удари по тялото. Горчиви сълзи започнаха да текат по лицето му. Минхо не знаеше какво да прави, за това просто го остави да плаче в ръцете му.
" Съжалявам. "-прошепна Минхо.
Той отвърна на прегръдката на Джисънг и никога на искаше да го пуска. Очите на Минхо също се насълзиха и заплака заедно с Джисънг.
Чан ги гледаше от хола с усмивка на лицето. Сърцето му се топеше от щастие при гледката.
Той отиде при тях и ги прегърна. Минхо започна да плаче още повече. Той пусна Джисънг и се приближи до Чан.
По средата на тяхното "плачещо парти" майка им се появи. Тя се затича, за да прегърне сина си.
Минхо заподсмърча отново, виждайки, че майка му е добре.
--------------------------------
Брех брех отдавна не съм качвала :Р
KAMU SEDANG MEMBACA
ઽ૯૮૨૯τ α∂ʍ¡૨૯૨ ✎ мiทsυทg (временно спряна)
Fiksi PenggemarТази книга не е моя, превеждам я. Авторката е @beautifullix. "Запомни Минхо, не можеш да вярваш на всичко, което хората ти казват, но можеш да вярваш на всичко, което аз ти казвам. " Защото нещата, които ти казвам ще се сбъднат, мога да ти го гарант...