ઽ૯૮૨૯τ α∂ʍ¡૨૯૨ ✎ мiทsυทg (временно спряна)

✎ писмо 17

Минхо въздъхна и затвори очите си. Болеше го главата и се чувствате зле. Магазинът беше пълен със семейства, пазаруващи за през уикенда.

Той беше в магазина, тъй като нямаше много останала храна в хладилника. Нито Джисънг, нито Чан, нито пък майка им можеха да излязат, заради тайния обожател на Минхо. Но Минхо можеше, той нямаше да бъде ранен.

Въпреки всичко, той не искаше да е тук. Хората около него го правеха нервен. Ами, ако някой от тях бе способен на убийство?

Минхо въздъхна още веднъж и тръгна към секцията с млечни продукти. Точно, когато завиваше на ъгъла, той се блъсна в някого.

Беше Хьонджин. Той бе с дебело яке и червен шал, увит около врата му. Това беше странно, навън дори не беше толкова студено.

"О, съжалявам. "- каза той и се усмихна на Минхо.

"Н-няма нищо. "- каза Минхо, заеквайки, незнайно защо.

Хьонджин му се усмихваше, но след това той набръчка веждите си. Това нервираше Минхо. Много. Ръцете му започнаха да се потят и избягваше очен контакт с Хьонджин.

"Когато дойде в библиотеката щеше да ме попиташ нещо, нали? Но не го направи, защото Уджин беше там."- заяви Хьонджин и преди Минхо да успее да каже нещо, той продължи.

"Каквото и да е, можеш да ми го кажеш. Но се притеснявам за теб. Изглеждаш уплашен или притеснен. Може би и двете. Видях те в секцията за зеленчуци, за това те последвах и нарочно се блъснах в теб. За да можем да проведем този разговор. Нали не сме си толкова близки, за това... "

Минхо не знаеше какво да каже. Хьонджин знаеше как да разговаря с хората и беше много умен. Сякаш четеше мислите на Минхо.

"Знам, че си мислиш, че съм боклук и че съм странен, но, моля те кажи ми какво искаше да ме попиташ. "- каза Хьонджин и сложи ръката си, върху рамото на Минхо.

"Ами... "- започна Минхо и в следващите пет минути разказваше на Хьонджин всичко за писмата.

Хьонджин премигна няколко пъти. Очите му бяха широко отворени, както и устата му.

"Това е... Ужасно. "- каза той и погледна Минхо в очите.

Минхо не можеше да разбере чувствата му по физиономията му, но беше уплашен или притеснен, а може би и двете. Хьонджин се огледа и хвана Минхо за китката и го изведе от магазина (след като платиха за покупките си, разбира се.)

Той едва ли не, влечеше Минхо до домът си, в другия край на града. Беше се стъмнило и Минхо просто искаше да се прибере.

Хьонджин заключи вратата и смъкна всяко перде в къщата. Минхо просто стоеше в хола, без да знае, какво да прави тук.

Всичко бе толкова подредено. Минхо се страхуваше, че ако докосне нещо, щеше да се счупи.

Хьонджин бе съблякъл якето си и си бе смъкнал шала, правейки жестове на Минхо, за да го последва на горния етаж и преди Минхо да успее да се заинати, Хьонджин вече бе горе.

"По дяволите... "-каза Минхо, събличайки якето си. Той остави покупките и се качи след него.

Ако долу стаите бяха красиви, то горе бяха зашеметяващи. Цветовете на стените бяха топли и пастелени. Мебелите изглеждаха стари, но нямаше прах или драскотини по тях. Сякаш бе влязъл в имение.

Момчетата влязоха в стая, която Минхо си помисли, че бе на Хьонджин. Стените бяха облепени с кпоп плакати, а леглото му бе затрупани с плюшени играчки. Тази стая не беше толкова подредена, колкото останалите. Приличаше по-скоро на момичешка.

"Извинявай за бъркотията. "- каза Хьонджин и пристъпи към купчина от мръсни дрехи.

"Няма нищо.. "- отвърна Минхо.

Той стоеше неловко до вратата, чакайки Хьонджин да каже нещо.

Хьонджин обаче не каза нищо, а вместо това потупа празното място до него на леглото. Минхо седна там предпазливо, гледайки Хьонджин в очите.

"Не те пускам, докато не стане светло навън. "- изведнъж се обади Хьонджин.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Превода е готов още от понеделник, но... Чак сега го качвам..