ઽ૯૮૨૯τ α∂ʍ¡૨૯૨ ✎ мiทsυทg (временно спряна)

✎ писмо 15

По-късно през нощта Чан влезе в стаята на брат си. Двете момчета лежаха близо един до друг, завити с одеало. Главата на Джисънг бе върху рамото на Минхо. Чан се усмихна и помилва брат си по главата. Според него двете момчета бяха сладки заедно.

Той излезе от стаята с усмивка на лицето, затвори вратата след себе си и слезе на долния етаж. Точно когато щеше да влезе в кухнята, той забеляза нещо на изтривалката за крака пред входната врата.

Чан отиде в хола и вдигна листа, който беше там. Беше сгънат на две. Нямаше име от кого беше оставен, за това го прочете.

Скъпи Минхо,

защо ми причиняващ това? Знам, че спиш на едно легло с Джисънг. Ами ние?

Натъжавам се. Искам АЗ да те прегръщам. Не мога да чакам повече, трябва да направя нещо, трябва да си мой.

Може би ще се наложи да убия още някого. Джисънг и Чангбин са в списъка ми, но Феликс ще е първи.

Знаеш, ако трябва ще убия всички.

Не ме подценявай Минхо,

мога да направя така, че най-големият ти кошмар да се сбъдне...

Лично твой, таен обижател~

Чан изтърва листа на земята. Какво по дяволите беше това? Кой го е изпратил? Той побегна към стаята на Минхо и отвори вратата.

Двете момчета все още спяха. Чан пристъпи към прозореца и смъкна пердетата.

Никой нямаше правото да убива приятелите на Минхо. Той трябваше да направи нещо по въпроса.

Чан отново слезе на долния етаж. Той заключи всички врати и прозорци в къщата, смъквайте и всички пердета.

Той седна на дивана, държейки остър нож и се обади на 112. Сърцето му биеше силно в гръдния му кош и адреналинът във вените му се покачи.

"112 на телефона, какъв е спешните случай? "

✎✎✎

На следващия ден Минхо се събуди в 11 сутринта. Джисънг все още спеше спокойно до него. Косата му се бе разпростряла на възглавницата като ветрило. Невинно, малко ангелче. Това бе той.

Минхо се усмихна и се измъкна от обятията на Джисънг, ставайки от леглото. Той излезе от стаята и ходейки на пръсти, слезе на долния етаж.

Чан седеше на дивана в хола. Минхо се чудеше дали бе спал или не. Понякога брат му стоеше буден по цели нощи, защото не можеше да заспи.

"Добро утро Чан. Не успя да заспиш ли? "- попита Минхо, сядайки до брат си.

Минхо подскочи от мястото си, когато видя, че брат му държеше нож. Чан гледаше втренчено в една точка и изглеждаше изморен. Той погледна Минхо и потупа свободното място до него на дивана.

Минхо отново седна, без да отделя поглед от ножа, който Чан държеше.

" Сега Минхо, моля те, кажи ми за тези писма... "- каза Чан, придърпвайки по-малкия си брат по-близо до него.

Минхо се скова на мястото си. Как Чан бе разбрал?

" Не знам кой ги изпраща, но Джисънг знае. "- каза Минхо.

Чан кимна и леко потупа Михо по главата. Той не знаеше какво да направи, за да накара брат му да се чувства в безопасност.

"Колко човека са умрели? "- попита Чан, оставяйки ножа на страна, за да може да прегърне Минхо.

" Не знам. Четири или три. "- заподсмърча Минхо и прегърна Чан още по-силно.

" Добре. Обадих се на полицията вчера и ше дойдат към 5 следобед, за да ти зададат няколко въпроса. "- каза Чан.

Минхо кимна и избърса сълзите, които се стичаха по бузите му.

" Да събудим ли и гаджето ти и да му зададем също няколо въпроса? "- попита Чан и Минхо остана безмълвен, заради думите му.

" Д-добре. "

Братята станаха от дивана и се качиха в стаята на Минхо. Джисънг все още спеше и хъркаше сладко.

"Хайде, събуди го. "- прошепва Чан, побутвайки Минхо към леглото.

Минхо преглътна и отиде до Джисънг. Изведнъж ръцете му започнаха да треперят неконтролируемо. Докато Джисънг спеше, той се обърна и из мрънка нещо, звучащо, сякаш бе казал " Минхо ".

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Знам, че съм наистина много неактивна, но сега и бях на лагер за 2 седмици, а там нямах Интернет и нямаше как да превеждам и да качвам, за това сега, когато мога ще качвам.