ઽ૯૮૨૯τ α∂ʍ¡૨૯૨ ✎ мiทsυทg (временно спряна)

✎ писмо 7

Минхо,

Вчера забавлява ли се с Джисънг? Изглеждаше сякаш се забавлявахте, но сега това не е важно. Чух от приятеля си, Джонгин, че имаш още тайни обожатели.

Знаеш ли коя е Чуе Минджи? Може би да, може би не. Не знам и не ме интересува. Джонгин ми каза, че те харесва като повече от приятел. Страх ме е, че ще трябва да я убия.

Запомни Минхо. Не можеш да вярваш на всичко, което другите ти казват, но можеш да вярваш на всичко, което аз ти казвам.

Защото нещата, които ти казвам ще се сбъднат, мога да те уверя в това.

Минджи не е в безопасност, ще я намеря, където и да е и ще я убия. Но не днес. Може би утре, днес имам работа. Джонгин също ми даде номера ти. Сега мога да ти пиша. Това не е ли прекрасно?

Мога да -

Минхо не прочете цялото писмо, а и не искаше. Сгъна го и го сложи в раницата си. Янг Джонгин, момче, което всички обичаха. Наистина ли би могъл да бъде приятел с убиец? Както и да е, той трбяваше да говори с него.

И Чуе Минджи, коя изобщо беше тя? Трябваше да я намери и да я предупреди. Минхо затвори шкафчето си и побегна. Трябваше да попита Ким Сънгмин. Той познаваше всеки в това проклето училище.

След десет минути той намери Сънгмин в библиотеката, четейки Шерлок Хоумс или нещо от този сорт.

"Здравей Сънгмин!"- каза, сядайки слещу момчето.

Надигна глава и погледна Минхо, повдигайки вежда. Изглеждаше раздразнен.

"Знам, че най-вероятно не искаш да бъдеш прекъсван, докато четеш тази книга, но трябва да знам в кой клас е Чуе Минджи."- бързо каза Минхо.

"Защо? Да не би да я харесваш?"- попита Сънгмин по-скоро, за да досажда, отколкото, че беше заинтересован.

" Може би. Просто ми кажи в кой клас е."

"В класа на Джонгин е. Сега върви по дяволите."

(Мне се превежда точно така,но... Предпочетох да го преведа така,просто е.. Няма значение хдд)

Минхо се разсмя и си тръгна. Естествено Сънгмин беше груб и досаден, въпреки, че имаше сладко лице.

Той се разбърза към класната стая на Джонгин. Учениците имаха час. Правеха си домашното по математика или нещо такова.

Минхо отвори вратата и всички се обърнаха към него. Сърцебиенето му се ускори и сканира стаята с погледа си. Никой освен Джонгин не му беше познат.

"Търся Чуе Минджи..."- започна да говори, а всички го гледаха объркано.

Всички бяха по-малки от него, а той не познаваше никого. Джонгин беше просто приятел на Феликс. Момиче с черна, къса коса стана, а бузите ѝ бяха придобили розов цвят.

"Т-това съм аз."- заекваше тя.

Минхо отиде до нея, хвана ръката ѝ и я изведе от класната стая. Всички ги гледаха с широко отворени очи. Учителят също беше шокиран и не направи нищо.

Минджи гледаше объркано, а бузите ѝ горяха. Минхо се огледа. Нямаше никой наблизо. Той я държеше за раменете и започна да говори.

"В опасност си. Днес не можеш да стоиш сама. Трябва да преспиш в приятел и бъди сигурна, че никой не знае къде си."- прошепна Минхо, поглеждайки постоянно зад себе си.

Минджи примигна няколко пъти и се освободи от хватката на Минхо. Тя изглеждаше объркана и разтревожена, погледът и щъкаше из коридора.

"Това е като сън..."- каза Минджи, удряйки се леко.

"Не е. Трябва да ми повярваш. Моля те, трябва да ми повярваш Минджи."- молеше се Минхо.

Ако тя приемаше всичко на шега щеше да умре. Алекс ще я убие. Изведнъж всичко изгуби надежда и му се струваше невъзможно. Тя просто стоеше пред него, зяпайки пода.

"Трябва да влизам вътре, съжалявам."- промърмори и влезе в класната си стая.

Минхо въздъхна и седна на пода, докато се беше облегнал на стената. Той се провали. Тя щеше да умре, заради него. Изведнъж се почувства сякаш плачеше.

Какво по дяволите се случи с живота му?