ઽ૯૮૨૯τ α∂ʍ¡૨૯૨ ✎ мiทsυทg (временно спряна)

✎ писмо 12

На следващия ден Минхо отказа да отиде на училище, но когато остана сам вкъщи съжали за избора си. Бе толкова тихо, че Минхо можеше да чуе собственото си сърцебиене.

Той реши да прави нещо друго, от това да се крие под леглото си, за това той седна на леглото си. Минхо почувства, че иска да разбере кой е тайният му обожател.

Той започна да пише на лист имената на всяко момче, което познаваше в това проклето училище. В списъкът не беше включен Джисънг.

Техьонг
Феликс
Чангбин
Алекс
Хьонджин
Джонгин
Уджин
Леви
Чонкук
Сънгмин
Намджун
Хосок

Минхо вече знаеше, че Чангбин не беше този, който му изпращаше писмата. Те бяха най-добри приятели, а и той харесваше Феликс. Нали? Може би пък не можеше да има доверие на Чангбин повече.

Минхо въздъхна и прокара пръстите си през косата си. Ами, ако Чангбин беше тайният му обожател? Той не искаше дори да си го помисля.

Минхо остави листът и химикалката на нощното си шкафче и излезе от стаята си. Стъпките му се чуваха като експлозии в тихата къща. Стълбите изскърцаха, заради тежестта му.

Всичко беше, както обикновено, но той все още имаше чувството, че има нещо нередно. Беше дяволски тихо.

Чувстваше се сякаш е в страшен филм и всеки момент нещо щеше да изскочи, но всъщност нищо не се случи. Провери всички стаи в къщата, но никой не го нападна или уби.

Той се успокои и отиде в хола, решавайки, че ще се разходи. Не можеше да си седи вкъщи през целия ден.

Тъкмо когато щеше да отвори входната врата видя плик на земята. Минхо се паникьоса, а сърцебиенето му се усили. Не искаше да чете писмото, но имаше чувството, че трябва да го прочете.

Не казвай на никого. Притеснявам се, че ако го направиш ще трябва да убия някой невинен.

Това беше. Нищо повече. Минхо усещаше, че някой го наблюдава. Погледът му се премести от писмото до прозореца до вратата. Замалко да получи сърдечен удар, когато видя Джисънг да стои там.

Без да му мисли много, Минхо отвори вратата и замъкна Джисънг вътре като веднага след това заключи вратата. Джисънг стоеше на едно място със сведена глава.

Минхо не знаеше какво да прави. По-младото момче пред него не беше толкова щастлив, както друг път. Той се нацупи.

"Джисънг--"

Минхо не получи шансът да довърши изречението си преди Джисънг да го прегърне. Тялото му трепереше и се вкопчи в ризата на Минхо.

Тази прегръдка не беше като ничия друга. Тази прегръдка беше успокоителна и приятна. Тази прегръдка обаче накара стомахът на Минхо да се преобърне. Направи го притеснен.

Джисънг се отдръпна от него, а погледът му все още беше фокусиран към пода. Минхо не знаеше какво да каже. Трябваше ли да бъде ядосан?

"Джисънг. Наистина ли.... Наистина ли уби Миндже?"- прошепна Минхо.

Тялото на Джисънг отново започна да трепери и покри лицето си с ръцете си. В момента, в който Джисънг покри лицето си с ръцете си започна да хлипа.

Минхо искаше да прегърне Джисънг и да го успокои, но остана мирен. Нещо не беше като хората. Защо той беше в тях?

"Джисънг. Защо си тук?"- попита Минхо и отстъпи една крачка назад.

Джисънг го погледна в очите и Минхо си пожела да не го беше правил. В очите му имаше кръвоизливи и бяха насълзени. Джисънг не изглеждаше безкрайно тъжен и сринат, изглеждаше ядосан. Яростен.

Минхо отстъпи още една крачка, но Джисънг го последва. Джисънг се приближаваше и приближаваше, докато не беше на сантиметри от лицето на Минхо. Очите му сканираха лицето на Минхо.

"Той уби Техьонг и ме насили да гледам."- бяха последните думи на Джисънг преди да припадне.