Dirty Game

20 Глава

Първите три месеца в Сиатъл бяха доста напрегнати. Аз пристигнах тук през глава. Нищо не бях планирала, нито къде ще спя, нито какво ще работя, нищо. Все едно си отидох на гости у приятел. Тогава бях в огромен шок и не знаех какво да правя. Исках да помогна на семейството си и то много. Затова реших да преследвам Американската мечта и взех чст от спестяванията си и заминах. Когато пристигнах на летището, започнах да разглеждам таблото, в опит да си начеря някакъв полет. Без значение кой град. Бях се побъркала, исках да се махна от селото, къщата и семейството. Нямах очи да ги погледна. Още нямам. Мислех си, че ще е по-лесно да изкравам пари тук, отколкото у дома. Зарязах всичко. Семейството, приятелите, образуванието си. Доста егоистично, нали?

Полет ми бе две прекачвания и общо взето траеше около тринадесет часа. Пристигнах през нощта. Спомням си, че валеше същински порой, затова бързо си взех два куфара и се запътих към близкото заведение, за да се скрия. Там се запознах с Франческа Лопес или накратко Фран. Може би двете си говорехме около три или четири часа, не знам. Но, след разговора стигнахме до заключението, че тя може да ме приюти, докато си стъпя на краката. Е, две години минаха и така не си ,,стъпих" на краката. Поне докато не срещнах господин Джонсън, който с помощта на тялото и на устата си, ме кара да забравям дори и името си.

Не съжелявам, че направихме тази сделка. Не мога да отрека, че го желая физически. Та, ако бях една идея по-лекомислена вече да съм направила белята, но искам да познавам човека отвътре. Може да не сме заедно, както сега. Не искам това. Искам да не си легна с непознат. Реално погледното в тези два месеца ще си говорим, и когато поискам ще стане работата. През това той ще може да направи каквото си иска. Да спи, яде, ебе. Все ми е тая. Стига да общуваме и да не ме зарази с нещо, няма проблем.

За поредна нощ имах кошмари и не можех да спя. Въртях се, сменях ползата, накрая легнах на пода, не не се получи. В пет часа вече се отказах и слезнах долу. Там обаче ме посрещна една кочина. Не можех да понасям повече гледката, затова взех нещата в мои ръце. Видях че в кухнята си има миялна машина, но аз не знам как да я използвам. Действам по старомодния начин, на ръка. Не знам кое мразя най-много да живея в мръсотия или да мия чинии, но сега това е необходимото зло.

Имам ужасния навик да пея постоянно. На мен и самото пеене не ми се получава много, затова се превръщам в един дразнител за околните, но то е по-силно от мен. Може би това се дължи на детството ми. Като бях малка ме записаха на уроци по танци и арфа. Братята ми също бяха на уроци по танци и гайда. Те почти не ходеха на тези уроци, казвайки че си губят времето. Но за мен бе едно удоволствие да свиря на арфата. Звучи като пианото, но поне нежно и грациозно. Едно такова магическо. Общо взето живота ми там се състоеше в учене, четене на книги и ходене на уроци. Почти никога не учих в къщи.