Dirty Game

Глава 16

Колко песни изслушах? Колко изпих? Не, тук знам отговора. Една бутилка. Една паднала жертва в името на опита ми да забравя срама си. Да забравя него. Него. По дяволите. Не мислим за него, иначе жертвата няма да си струва. Колко ли е часа? Не ми пука. Не мисля, че има нещо, за което ми пука точно сега. Цялата съм изпълнена с онова леко и опияняващо чувство. Като наркотик е, мамка му. Харесва ми. Обожавам го. Защо през цялото време не се чувствам така? Би било прекрасно.

Пея, не, крещя с цяло гърло. Песен след песен. Трябва да ме арестуват, затова че съсипвам такива шедьоври. Ако Елвис бе жив щеше да ме пребие, а Армстронг дирекно би ме убил. Но, това не ме спира да грача. Превръщам бавни и ритмични песни в бързи и сковани. Това обаче не променя факта, че в моята глава аз звуча като песнопойна птичка. Въртя се из стаята и размятвам ръцете си в различни посоки.

Мисля, че изгубих контрола, когато се пуснаха песните от началото на века. Тогава се появи Сантана и неговата магнетична китара. А, заедно с Роб Томас ... божествено. Всичко е щастливо. Всичко е толкова лесно. Няма ги дългите и задълбочени размисли. Има само първична радост. Трябва да го правя по-често. Трябва да се опитам да забравя всички гадости. Не, не да ги забравям. Просто да не се вглъбявам в тях. Сега не виждам причина защо да не стане. Може би, защото няма.

Леко почукване. Не съм много дали наистина е леко. Музиката ми забита в ушите и всеки страничен звук го чувам като шепот. Не се повтаря. Има вероятност и да ми се е причуло. Най-вероятно това е станало. Идва припева, а заедно снего и идеята ми да го изкрещя с цяло гърло. Тук сме само аз и Фран, а нея съм я предопредила. Дано да се е скрила накъде, че да не си изгуби слуха. Толкова ми харесва да пея, но за щастие на съседите си позволявам тази наслада само когато искам да се оспокоя. Мисля, че сега момента е подходящ. Дали ще има проблем, ако не отида на работа? Вчера бях с мокранкоса и мога да кажа, че съм настинала. Шефът ми е достатъчно тъп и би повярвал. Стига да не е чул за инцидента вчера. Едва ли. Умът му стига до това да спи и яде. Слабоумник.

Пак идва припева, но този път не изкрещвям. Сепвам. Гласът ми замира в гърлото. Пак чувам почукване, но много по-силно. Твърде близо. Няма да спирам партито си. Сигурно Фран е вече с кървящи уши и ще ме помоли да спра. Намалям музиката и се запътвам към вратата. Малко ми е трудно, но успявам. Отключвам и се облягам на дръжката, повече за да се подпирам да не падна, а не за да я издърпам към себе си и да я отворя. Мисля, че малко изтрезнях като заварих гиганта пред себе си. Сега имам смелостта да го разгледам по-щателно от миналите пъти. Сравнение с мен, той е великан. Към тридесет сантиметра по-висок от мен, широплещеш. Не мога повярвам. Вдигам главата си нагоре, към него, и оглеждам лицето му. Костата му е пусната, разрошена и се спуска до долната му челюст. А, тези така страстни очи са пълни с ярост и омраза. Да заслужавам си го.

Не губя нито минута в повече в анализи на външния му вид. Хващам го за яката на ризата и го вкарвам в стаята. Аз съм един голям егоист и искам да опитам тези сладки устни още веднъж, преди да му призная всичко. Надигам се на пръсти и моментално го притискам към себе си. Докосвам устните му за три секунди преди да се отдръпна. Все още са така меки. Пускам яката му и заставам нормално. Облизвам устните си. Имат вкус на червено вино. Поне ме съм единствената употренила алкохол, но за разлика от мен, той няма вид на развесел. Точно обратното. Има вид на вбесен и леко шокиран човек. Той отива до вратата, затваря я и я заключва. Ще стане интересно. Докато още стой с лице към вратата, той се протяга за нещо. От едната му страна е бюрото, което така и не ми се наложи да използвам. Загуба на пространство. Ръката му леко и плавно се вдига нагоре, докато не застава неподвижно, свивайки се в юмрук.

Има миг, в който цари пълна тишина. Мога да се закълна, че чух забързания ритъм на сърцето си. Би трябвало да се страхувам, че съм в едно не толкова голямо пространство с побесняла горила. Изпитвам единствено любопитсво. Какво ще направи?

Ръката му се забива яростно в зелената ми стена и оставя дълбока вдлъбнатина. Времето отново се забързва. Сега вече всяка смелост от алкохол се е почти изпавила.Вече се обръща към мен и само ме гледа. Ако от ноздрите му можеше да излиза огън, щеше да ме изпепели. Толкова е бесен, че не може да говори. Добре, нали затова съм тук.

- Ти или аз? - питам го тихо, надявайки се, че разбира въпроса ми.

Скръства ръце пред гърдите си и едва забележимо кима към мен. Явно аз ще започна.

- Прощавам ти всичко. Преценихте погрешно.

Сух и дрезгав смях излиза от него. Щом спира на лицето му остава усмивка.

- Ти ми прощаваш? Колко благородно от твоя страна. И с какво заслужих този така мил жест в гардеробната си? - говори ми спокойнони и студено, все едно преди малко не е направил дупка в стената ми.

Започвам да дърпам кожичките на пръстите си. Винаги правя така, щом съм нервна. Прехапвам леко устна, преди да проговоря.

- Ти ме съблече почти гола, докато съм била заспала. Това бе подло и ужасно, но въпреки това ти прощавам. По-късно разбрах, че ти няма как да си имал задни мисли. Съжелявам.

Лицето му не се променя. Наблюдава ме и ме преценява. Гледа какъв ход ще направя. Бях забравила, че ме гледаше по подобен начин по-рано в офиса му. Усмивкта му ства по-широка.

- И как, съкровище, разбра това?

Ето го. Наближава един доста неловък момент. От сега бузите ми стават червени. Отпусни се. Той е просто човек.

- След като се прибрах, с Фран решихме да те проверим в интернет.